Стояха в сумрака един до друг. Тя бе преметнала ръка върху рамото му и тихо говореше:

– Сине мой, знаеш ли защо ти разказвам тези приказки и истории?

Бяха се скрили далеч от останалите, от паниката и напрежението, което ги обграждаше.

Детето поклати глава. То не знаеше и не разбираше нищо.

– Когато си мислех, че никога няма да се възстановиш, исках да съм сигурна, че ще можеш да летиш.

Гласът и беше тих и успокояващ. Това беше една необикновена вечер и те водеха необичаен разговор.

– Разказвах ти тези приказки, за да ти дам криле да летиш, така че никога да не попаднеш в плен, било то на титли или име, на недъзите в тялото ти или страданието в света.

Тя вдигна поглед и бавно продължи:

– Най-голямото ми желание е да си жив. Ако, за да живееш е нужно да страдам, с радост ще дам и живота си, за да се оправиш и да оздравееш….

Тя не намери сили да продължи, скри лицето в дланите си и избухна в ридания.

Мълния раздра мрака. В небесата проехтя тътен и нощта зарида с безутешни сълзи на великан…..

Даниел Тамет е учен, които страда от аутизъм, но той може да изпълнява зашеметяващи математически операции и да изучава чужд език само за няколко дни. Говори на десетки различни езици, включително румънски, келтски, уелски и исландски, и дори е създал собствен език.
Даниел е роден на 31 януари 1979 г. в Източен Лондон. Като дете той си ударил главата в стената и постоянно плачел. Никой не знаел какво се е случило с него, а лекарите не могли да разберат какво го притеснява.
Един ден, докато си играел с брат си получил епилептичен припадък. Бил прегледан от лекари, които му предписали лекарства. Всеки месец трябвало да ходи в болницата и да дава кръв за анализ.
Родителите му били разтревожени, защото имали дядо, който страдал от епилепсия и от това умрял. Те се страхували, че синът им може да го постигне същата участ. За щастие, лекарствата помогнали и момчето се справило с болестта.
По това време родителите на Даниел открили, че мозъка му не действа, както при другите хора. Един ден брат му решил да се пошегува с него и го накарал да умножи дълга редица от цифри. Момчето закрило очи и след пет секунди казало верният отговор. Братът експериментирал с още няколко редици от цифри, Даниел давал винаги правилния отговор. Родителите му били свидетели на това, но никога не го принуждавали да демонстрира собствените си способности в присъствието на други хора. Те знаели, че той е различен, но искали да има нормален живот.
Мозъкът на Даниел не работи в обичаен режим. Докато другите момчета на неговата възраст тичали да играят, той обичал да седи и да изчислявал броя на листата на някое дърво. В света на числата Даниел винаги се чувствал уютно.
Когато пораснал, открили, че мозъкът му може да прави сложни изчисления, с каквито се справял компютър. Той можел да изчислява кубични корени по-бързо от калкулатор.
През 2004 г. достигнал европейски рекорд за дефиниране на най-отдалеченото число, след десетината запетая на числото Пи.
Учените смятат, че това, което става в главата на Даниел, може да бъде ключ към разгадаването на аутизма.

Веднъж тя леко плесна малкото си момиченце по дупето и му направи забележка, за нещо, което детето беше направило.

Малката сбърчи носле и се разплака. Майката погледна дъщеря си и за да успокои каза:

– Всичко е наред, прощавам ти!

Детето все още подсмърчайки, вдигна глава и погледна майка си. Впери поглед в нея и каза:

– На думи ми прощаваш, но очите ти говорят друго.

Какво невероятно прозрение! Това може да усети и изрази само едно дете толкова ясно.

Прошката не е само израз, съчетание от думи, тя трябва да извира от сърцето.

Съществуват няколко версии за произхода на жеста „Дай пет“. Но най-често се приема, че се е появил в играта на бейзбол на 2 октомври 1977 г.
Дъсти Бейкър и Глен Бърк, играчи на „Лос Анджелис Доджърс“,  изиграли добра комбинация. Тагава Бърк ентусиазирано вдигнал ръка над главата си. Бейкър, незнаейки какво да прави, плеснал ръката му с дланта си.
Три години по-късно Бърк, станал известен хомосексуалист и бил принуден да се оттегли от беизбола, но този жест не забравил.
Той го популяризирал в Сан Франциско Кастро, известно като място на компактно пребиваване на сексуалните малцинства, където „Дай пет“ се превръща в символ на гей идентичността.

Живял на света един цар, който не можел да се съгласи с мисълта, че накой стои по-високо от него. Веднъж той повикал своите министри и ги попитал:
– Кой от нас е по-велик Бог или аз?
Министрите затреперали от страх. Тъй като били достатъчно умни, помолили царя преди да отговорят, да си помислят. Повечето от тях били вече стари и не искали да се подложат на гонения и да нарушат щастливия живот на семействата си. Но те били и достойни хора и не искали да гневят Бога. Дълго оплаквали постигналото ги нещастие, но изведнъж инициятивата поел най-стария министър.
– Оставете на мен, утре аз ще говоря с царя, – казал им той.
На следващия ден, когато целият двор бил събран за тържествения прием, дошъл и този стар министър. Той бил спокоен, ръсете му били смирено прибрани, а челото му било намазано с бяла пепел. Той се поклонил на царя и казал:
– О, господарю, ти несъмнено си по-велик.

Царят засукал мустаците си и изправил глава.

А старият министър продължил:
– Ти си несъмнено по-велик, защото можеш да ни прогониш от царството си, а Бог не може, защото Неговото Царство е навсякъде около нас и ние няма къде да отидем от Него..