Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.

В главите ни съществува някакъв „морален пазар“ и представа за „справедлива цена“ за морално поведение, купуване и продаване на заслуги, престиж, позор, …

Ето ви един обикновен пример. Според правилата на „моралния пазар“ ние можем да отговорим на убийството с убийство, убиецът трябва да бъде убит. В случая се проявява динамика в желанията. Обиденият човек отразява желанието на този, който обижда и наранява. Противниците стават еднакви като близнаци.

В драките и побоищата няма права страна. Участниците в нея са абсолютно еднакви, трудно ще ги различиш. Това, което изглежда рационално, т.е. да „отговорим“ на нахалника, в действителност е ирационална игра на желанието с неговата мазохистична динамика.

Няма да имат край на  обидите, на конфликта, на насилието, докато не се стигне до пълно разрушение. Ние не можем да забележим това, защото сме заслепени от желанието да отмъщаваме.

Жалко е, но такъв е порядъкът в този свят.

Но ако „включим мозъка си“ лесно ще разберем, че трябва да се прекрати насилието и желанието за отмъщение. Един труп е ужасно нещо, но ако убием убиеца, получаваме два трупа.

Това е реалната аритметика, за разлика от тази на отмъщението, която се ръководи от илюзорни обиди, но никога от реални хора.

Петрана се тревожеше много за майка си. Възрастната жена имаше проблеми само със жлъчния мехур, но болките ѝ бяха много големи.

Най-накрая Петрана заведе майка си в болницата и каза на лекаря:

– Докторе, доведох майка ми. Прегледайте я и излекувайте жлъчния ѝ мехур. Не мога да я гледам повече, как се мъчи.

Възрастната жена често посещаваше църквата и вярваше в Бога. Тя не бе загубила надежда, че ще оздравее.

Лекарят я оперира, но при операцията откри тумор с метастази. Той разбра, че няма да може да помогне на жената и каза на дъщеря ѝ:

– Съжалявам, но трябва да ви призная честно, че няма да мога да излекувам майка ви. Нейният жлъчен мехур е наред, но в тялото ѝ открих тумор с метастази. При това положение е невъзможно да оздравее. Тя ще умре след няколко дни.

Петрана се натъжи, но вдигна глава и каза:

– Докторе, моля ви само за едно нещо. Не казвайте това на майка ми. Достатъчно е, че аз знам за това. Не я лишавайте от надеждата ѝ. Нека си мисли, че е имала проблем с жлъчния мехур и операцията е минала успешно. Няма значение другото, нали и без това скоро ще умре.

Лекарят се съгласи.

– Можете да вземете майка си в къщи, … на ваша отговорност.

Няколко месеца по-късно тази възрастна жена отново дойде в болницата, за да се прегледа.

Когато лекарят я видя си помисли: „Това е невъзможно, аз виждам призрак. Нали тя трябваше да умре?“

– Здравейте, – каза лекарят притеснено. – Как се чувствате? Какво правите тук?

– Докторе, вие изненадан ли сте? – погледна го учудено възрастната жена.

Тя си помисли, че докторът не си спомня коя е, но го извини пред себе си: „Толкова много хора минават през ръцете му, от къде накъде ще запомни точно мен“.

За това му се усмихна и каза:

– Аз съм тази жена, която оперирахте преди няколко месеца, имах проблем със жлъчния мехур. Знаете ли, след операцията у мен  се появи такъв голям оптимизъм, почувствах такава голяма радост, че започнах да благодаря на Бога. След като ме изписахте, повече не съм боледувала.

„Какво огромно влияние е оказало доверието ѝ в Бога върху състоянието на организма ѝ, – възкликна в себе си докторът“.
Тази жена наистина беше оздравяла. При повторния преглед у нея не беше намерен рак.