Във Филипинското море се е появил 21-вия за сезона тайфуна „Прапирун“. Неговата интензивност е близка до супертайфун. На тайландски името на тайфуна звучи символично като „Бог на дъжда“.
Тази снимка е направена от спътник на НАСА, когато тайфуна преминава „повратната си точка“ и сменя направлениеро си от северо-запад към северо-изток. Изображението показва силно завъртени около центъра група от силни буреносни облаци, което е признак за силен тайфун. Такова нещо до сега не се е наблюдавало.
„Прапирун“ е направил рязък завой към тесния гребен на хавайския антициклон и се центрира на юг от Япония. Тайфунът много бавно обхваща периферията на тази субтропична област с високо налягане, а каква ще бъде бъдещата му траектория е загадка.
Интересното е, че филипинската метеорологична служба води свой списък на тайфуните и този е нарекла „Нина“. Това води до объркване. Въпроса лесно може да се разреши, ако има единно ръководство за следенето на тайфуните.
През следващите няколко дни „Прапирун“ има шанс да се засили, тъй като температурата на водата на океана надвишава 27 ° C, и в тропосферата няма смяна на посоката на вятъра.

На удивителните и пророчески изобретения на Леонардо да Винчи все повече се дивят нашите съвременици, разглеждайки чертежите му. Някои от тях, правят гипсови отливки за музейни експонати. Смята се, че  е невъзможно използването на тези проекти в живота, тъй като в тях има технически грешки.
Въпреки всички тези аргументи, 42-годишният механик Стив Робъртс по чертежите на Леонардо е конструирал действуващ преобраз на съвременния делтапланер, изобретен от да Винчи преди пет века.
Английският майстор е направил апарата приличащ на скелет на птица използвайки само материали, които са били достъпни по времето на Леонардо, като италиаска топола, тръстика, лен, сухожилия на животни, третирани със секрети на бръмбари. Намерил се и смелчага, който да изпробва апарата.
Това бил двукратния шампион делтапланерист Джуди Лиден. По-късно той признал:
– Това бяха най-опасните ми полети в живота.
След 20 опита успял да издигне изобретението на Леонардо на височина 10 метра и да го задържи 17 секунди. Това било достатъчно, за да се докаже, че апаратът действително работи.
Разбира се, той стоял далеко от съвремените делтапланери.
Джуди споделил по-късно:
– Управлението му беше почти невъзможно. Той лети натам, на където духа вятърът и аз не можех нищо да направя. Може би така се е чувствал изпитателят на първия автомобил.

Като всяка жена есента е променлива. Ту ни предлага радост, ту ни изправя пред беда.
Есента настъпва при нас като непослушно малко момиченце. Тази детска палавост ни дразни. То танцува весело и безгрижно, а в очите му се отразяват огнени пламъчета.
През октомври есента е ласкава девойка. Гледа замислено, като отнесена на някъде. Ще призове царството на приказките и в него ще забравиш проблемите си.
На прощаване есента е като зряла жена. Мила, уморена жена. С вятъра кокетлива, а със слънцето срамежлива. С дъжда пролива двойни сълзи.
Есента преминава през тези три чудесни възрасти като жената. Тя е променлива, но загадъчна. И когато дойде време пак е с вас.

Колкото повече навлизах в дебрите й, толкова по-всеотдайно ми показваше хубостта си. Един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всякакви отенъци на жълто, зелено, бакърено и калночервено.
Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради златото, с което младата есен я беше накичила. Безброй неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, правеха въздуха наоколо да изглежда златист, оранжев, червен.
Безмълвието се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо .
По едно време забелязах, че златото  се е стопило и  една особена здрачевина е заляла гората. Да не се е свечерило, не ми се вярваше,
Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса.
В това яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните,  което наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороищами  ми се искаше да викам колкото ми глас държи:
— По-силно, по-гръмко! Удряйте тъпани, земята да се затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!
После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се само лекото ѝ тропане. Изведнъж захладня.
Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.

Вятарът неуморно разбъркваше буйните й руси кичури. Очите й не отминаваха нищо без внимание. Любознателността й нямаше край
— Какво е „обич“? — попита тя с втренчен поглед.
Придърпах я още по-близо до себе си, посочих сърцето й, чието туптене наподобяваше на пърхане на птиче и казах:
– Тя е тук.
Помириса виолетките в ръката ми и попита:
– Обичта в сладостта на цветята ли е?
– Не — отвърнах, гледайки я с любопитство.
Отново се замисли. Топлото слънце ни огряваше.
– Това ли е обичта? — попита, сочейки в посоката, от която идваше топлината.
Струваше й се, че няма нещо по-прекрасно от слънцето, чиято топлина спомага за растежа на всичко живо. Но аз отново поклатих глава, а това безкрайно я озадачи и разочарова.
През целия ден облаци закриваха слънцето и от време на време преваляваше, но изведнъж то проби и заблестя с цялото си нежно великолепие.
Тя отново попитах:
– Не е ли това обичта?
– Обичта е нещо като облаците, които бяха на небето, преди да изгрее слънцето — казах аз. А после с по-простички думи обясних. — Ти знаеш, че не можеш да докоснеш облаците, но усещаш дъжда и знаеш колко доволни са цветята и зажаднялата земя от влагата му след горещия ден. По същия начин не можеш да докоснеш и обичта, но усещаш с каква благодат обгръща всичко. Без обич нямаше да ти се играе и да си щастлива.
Тя разбра, усмихна се и благовейно докосна сърцето си.