Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.

Десет силни творения бяха създадени в света.
Планината е силна, но желязото може да я разтроши.
Желязото е силно, но огънят може да го стопи.
Огънят е силен, но водата може го угаси.
Водата е силна, но облаците могат да я обхванат.
Облаците са силни, но вятърът може да ги разпръсне.
Вятърът е силен, но тялото може да го вмести, като дъх.
Тялото е силно, но ужасът може да го пречупи.
Ужасът е силен, но виното може да го прокуди.
Виното е силно, но сънят може да го пребори.
Но само Бог може да ти даде сила, за да се пребориш със всички тях.

Тя е великата сила. Не се подчинява на никакви закони. Капризна и благосклонна към онзи, който съумее да я превърне навреме в свое оръжие, а катастрофална за друг, който я е пренебрегнал. Ненадейна, винаги ненавременна, понякога смешна, често трагична, удивителна и нерядко съдбоносна.
Нейно Величество Случайността разби Великата армада и спаси старата Англия. По едно нейно хрумване Блюхер пристигна навреме на Ватерло, а Груши закъсня и Наполеон се озова на Света Елена. Нейните оръжия са коварни и наглед толкова незначителни, че понякога и най-опитните военачалници пропускат да ги забележат.
Тя си служи с вятъра, с подхлъзването на един кон, със спрял часовник, с хремата на един куриер, а после се кикоти над книгите на историците, които отново са пропуснали нейното име, за да припишат всичко на хитроумните планове или на невероятните грешки.

Един юноша възроптал против идолопоклонството и баща му го завел при царя. Владетелят посъветвал младежа:
– Щом не искаш да се покланяш на образи, боготвори тогава огъня.
Младият мъж се засмял:
– Тогава по-добре да почитаме водата, тя потушава огъня.
Царя примирено вдигнал рамене:
– Тогава почитай водата.
Младежът не спрял до тук:
– А защо не вятъра, той разпръсква облаците?
Царя незнаейки какво да каже вече, безпомощно добавил:
– Тогава почитай вятъра
Младежът започнал да се залива от смях:
– По добре да почитаме човека, той носи вятъра.
Логиката на този спор ни води само към едно, идеята, че Твореца е създал нас и всичко около нас. Тогава как мислите, на кого трябва да се покланяме?

Негово Светейшество папата позволил на един добре познат журналист да го интервюира, но решил да не го прави в покоите си, а на разходка по Тибър в лодка.
Журналистът задавал въпроси, а папата отговарял.
Изведнъж силен вятър свалил шапката от главата на журналиста и я запратил във водата.
Папата станал, прекрачил борда на лодката, преминал по водата разстоянието до шапката ходейки, взел я, върнал се в лодката и я подал на опуления журналист.
На следващия ден във вестниците се откроявало доста страно заглавие:“Папата не може да плува…“!