Очите на учените са обърнати към океана. Преди всичко, те са привлечени от огромния му енергиен потенциал. През последните години започнаха да развиват някои интересни проекти за морските възобновяеми енергийни източници.
SkySails е германски проект, който предлага да се използват силните ветрове в морето като постоянен източник на електроенергия. Необичайността на проекта се състои в неговата уникална конструкция. Това е евтина и проста конструкция поставена на ниска опора, състояща се от генератор, компютър и барабан с въже. Въжето с помощта на компютърни алгоритми задържа във въздуха платно. В потока от въздух платното се вдига, като хвърчило, а след това пада надолу. По време на това движение се върти барабан, който генерира енергия. Ако времето е лошо или се измени вятърът, компютърът поддържа максимално ефективността на устройството и предпазва платното от разкъсване.
Тази ветрена конструкция има предимства в сравнение с конвенционалните вятърни турбини с вертикални лопатки. На първо място, няма нужда от изграждане на скъпа опора, фокусирани върху максималната сила на ветрове на по-голяма височина. Платното може да достигне до големи височини и да хване вятъра на височина от 200 до 800 м в зависимост от времето.
SkySails може да се използва на борда на кораби – като допълнителен източник на енергия.

Един 80 годишен мъж излязъл да вземе вестника от пощенската кутия и пропаднал в дълбок процеп в земята. Преди го нямало на това място. Триметровата яма едва не погълнала стареца.
На виковете му за помощ се притекла дъщеря му. Тя извикала пожарната и полицията. Ямата се движела като плаващите пясъци и на възрастния човек малко му оставало да бъде притиснат в земята.
За щастие полицията пристигнала навреме. Пуснали въже в дупката и издърпали стареца на повърхността.
Причината за появата на този процеп в земята за сега не е изяснен.

Това се случило на 23 август 1973г. в Стокхолм, Швеция. Сутринта избягалият затворник Ян Оусон влязъл в Швейцарската кредитна банка. Той извадил автомат и стрелял в тавана. Настъпила паника сред парчетата бетон и счупените стъкла. Последвалата агония продължила шест дни.

Всички банкови чиновници, които в момента били на работа, две момичета и един мъж,  станали заложници на бандита и съучастника му Кларк Оловсон. Те били все млади хора на двадесет и няколко години. През шестте дена били затворени в едно от подземните хранилища на банката. За да пуснат заложниците престъпниците поискали три милиона крони в брой, два пистолета и кола.

По време на обсадата заложниците претърпели какви ли не изтезания. Принуждавали ги да стоят прави с въже на врата, така че ако паднат да се обесят. От време на време допирали дуло до телата им и те очаквали всеки момент да бъдат разстреляни. Цели петдесет часа нямали храна, а торбите за смет били единствената им тоалетна.. Изпитвали клаустрофобия и страх.  Въпреки всичко между заложниците и похитителите се появила необичайна близост. Една от заложничките имала възможност да избяга, но не пожелала.. Другата  успяла да предаде информация на полицаите, но после казвала, че се чувствува като предателка. Мъжът охаректеризирал  бандитите като „много мили”.

Сокхолмската полиция правели всичко възможно да освободи заложниците, но срещнала враждебност от тяхна страна. По  телефона те казали, че искат да излязат заедно с крадците, имали им доверие. Твърдели, че те ги пазели от полицаите. По-късно се разбрало, че едно от момичетата е държало за ръка по-младия похитител и казало, че той ѝ  дал нежност. След като я изнесли на носилка тя извикала след Оусон, че иска пак да го види.

Освободените заложници смятали полицаите за врагове и били убедени, че дължат живота си на крадците.. Едно от момичетата твърдяло, че лекарят искал да промие мозъкът ѝ, защото ѝ „втълпявал”, че бандитите са причинили болестното им състояние.  Другото момиче, една година след инцидента, посетило  крадците в затвора и разговаряло с тях .

Лекарите занимаващи се със случая, стигнали до заключението, че реакцията на заложниците е типична за хора, изпаднали в екстремна ситуация, от която не са били сигурни дали ще излязат живи.

Случилото се в швейцарската банка ще се запомни завинаги като „Стохолмски  синдром”.

Веднъж бедният селянин Флеминг след тежка работа на полето, близо до блатото, чул викове за помощ. Когато приближил, видял младеж потънал в черната тиня на блато до кръста, който отчаяно се опитвал да излезе, но при всеки опит потъвал още по дълбоко.
Флеминг се втурнал към коня си за въже. Задъхан, той на бегом се върнал при блатото, където юношата бил потънал вече до гърди. Прилагайки отчаяни усилия, с ръце подути и разкървавени, селянинът измъкнал младежа.
След няколко дни до дома на Флеминг спряла богата карета. От нея слязъл елегантен господин, който се представил за баща на спасеното момче. Той предложил много пари на Флеминг, за това, че е спасил сина му, но шотландския фермер му казал, че за такова нещо не може да вземе пари.
В този момент влязъл синът на селянина и вежливо поздравил гостите. Когато богатият баща разбрал, че това е синът на човекът извадил неговото момче от блатото, предложил да обезпечи образованието му.
Синът на Флеминг посещавал най-известните училища и университети. Накрая завършил Лондонското училище по медицина. Той се оказал изключително талантлив учен. Този младеж бил Александър Флеминг, откривателя на пеницилина.
Вероятно ще искате да научите името на човекът, който е проправил пътя на младия Флеминг към науката?
Това бил лорд Рандолф Чърчил, а неговия измъкнат от блатото син се казвал Уинстън Чърчил.