Пролет. Края на 80-те години. Долнопробно военно поделение в провинцията. Командването, разхождайки се в близост до казармата, забелязало ледени висулки животозастрашаващи минаващите от долу и веднага се решило да се заеме със случая. Било наредено:
– Изпратете няколко войника и нека да счупят ледените висулки. Вържете здраво войниците, за да не паднат …. не искам никакви инциденти.
Четиредесет минути по-късно запъхтян войник докладвал на командира:
– Нещастен случай! Войник падна от покрив и си счупи крака.
Командирът попитал:
– Как така? Вие не го ли вързахте с въже?!
Войникът смутено признал:
– Вързахме го, но въжето се оказа много дълго…
В шок от инцидента командирът изпратил пострадалия войник в медицинския център и заповядал:
– Вземете раненият на носилка и внимателно го закарайте на лечение.
След двадесет минути дотичал уплашен войник и докладвал:
– Нещастен случай! Когато натоварили раненият в колата, той случайно паднал от носилката и си счупил и другия крак…

Патагонците са обитавали най-южните части на Америка.
Те закрепвали два камъка в двата края на едно въже. Всеки бил въоръжен с това просто оръжие. когато искали да хванат някой враг или животно.
Хвърляли единият камък в целта и веднага го издърпвали обратно, за да са готови да ударят втори път, ако се наложи.
А ако искали да хванат животното живо, без да го наранят, хвърляли умело единия край, който се замотавал около врата на плячката. После хвърляли и другия камък, чиято цел била да спре животното да не избяга.
Така се получавал капан от който животното не можело да се избяга и ставало плячка на човека.

Специалното устройство работи в полеви условия на вълна „Не се съмнявай“. Настройва се на местна ширина и се пуска в действие.
Какво ви трябва за да си направите такова устройство ли? Не се плашете, такива материали можете да намерите навсякъде.
За целта ви е необходимо: парче от тухла, здраво въже за да завържете тухлата и място, от където да провесите съоръжението.
Ето ви и списък на възможните варианти за прогнозиране на времето:
Ако тухлата е мокра – вали.
Ако тухлата е суха – няма дъжд.
Ако тухлата хвърля сянка – ясно е.
Ако не виждате тухлата – има мъгла.
Ако тухлата се люлее – ветровито е.
Ако на тухлата нещо се белее – завалял е сняг.
Ако тухлата се движи нагоре-надолу – има земетресение.
Ако тухлата я няма, трябва да си намерите друга.
С това устройство можете да засенчите информацията за времето по вечерните новини.

На всеки от нас понякога се налага да става нощно време. Да отиде до кухнята или тоалетната, особено пък ако имате малко дете, никога не се знае какво ще ви предложи случая.
В сънено състояние на тъмно има вероятност да се препънете в нещо, а да включвате лампата в стаята не винаги е много удобно.
Има изход от дадената ситуация. Това е светеща лента, която може да се използва като лампа.
Тази идея принадлежи на дизайнерът Johanne Hyrkas и е достатъчно лесна за изпълнение. Използват се светодиодна лента и въже. Те се сплитат по обикновен начин. Така се получава мека, разливаща се светлина на пода, която не пречи на никого да спи.
Такъв предмет ще бъде посрещнат с радост от деца, които се страхуват от тъмното. Възрастните също ще оценят предимството му в интериора си.
И най-интересното е, че това „удобство“ може всеки да направи сам със собствените си ръце.

Отскоро синът ми изобщо не искаше да ходи на училище особено в дните, когато имаха физическо възпитание. Такива часове той имаше три пъти в седмицата, но се притесняваше и в другите четири дни. Съботите му бяха свободни. Тогава той изпадаше във възторг.
Страхуваше се от помощник-учителя по гимнастика. А това е още една опасност, която трябва да се предотвратява, затова се срещнах с него.
— Той не се опитва да победи — твърдеше с укор помощник-учителя за момчето ми,
— Сигурен съм, че той полага всички усилия.
— Той не иска да изпревари този, с когото се състезава.
— Предполагам, че характерът му е такъв — промърморвам извинително.
— Не е такъв характерът му, господин Милев  — настоява учителят. – Липсва му истинският състезателен ду х. Не полага всички усилия, за да спечели. Няма воля за победа.
— Няма да му я създадем, като се заяждаме с него. — позволявам си да кажа несмело с най-невинния глас, на който съм способен.
— Аз не се заяждам с него, — протестира той горещо. — Опитвам се да бъда в помощ.
— Той се бои от вас, господин Ников. Някога обичаше часовете по гимнастика, радваше се да участвува в игрите. Когато беше малък, винаги обичаше да играе. Вече не обича и изобщо не иска да ходи на гимнастика.
Разбирайки, че сега предимството е на моя страна и продължавам по-уверено:
— Опитвам се да намеря начин, по който да направя положението тук по-лесно за него.
— А как е той в къщи?
— Добре. Когато не се притеснява, че ще идва тук.
— Не бива да правите нещата по-лесни за него. Той трябва да се научи да успява.
— В какво? В катеренето по въже ли?
— Тук се налага да го прави. Ще му се налага и на други места.
— Къде?
— В гимназията. Може би и в армията. Ако иска да напредне, ще трябва да прави доста неща, които не му харесват.
— Не искам да споря с вас.
— Аз също.
— Опитвам се да му помогна. Искам да намери изход от създалото се положение.
— Аз му помагам — заявява учителя. — Опитвам се да го окуражавам, господине, искам да побеждава. Той няма воля. Когато е напред в някоя от щафетите, знаете ли какво прави? Започва да се смее. Наистина. После забавя скоростта си и изчаква някое от момчетата да го настигне. Можете ли да си представите? На другите момчета от отбора това не се харесва. Нима това е начинът, по който трябва да се проведе едно състезание?
— Не — аз поклащам глава и се опитвам да прикрия усмивката си. – „Браво, дребосък“, иска ми се да извикам на висок глас. Но от това на момчето ми няма да му стане по-леко. — Предполагам, че не.
Държа се кротко, смирено и с уважение.
— Нужно ли е той да се надбягва? — питам аз. – Потискам стремежа си да бъда саркастичен. — Не може ли децата да правят нещо друго? Или поне той?
— Животът е суров, господине — философски обобщава учителя. — Той трябва да се научи да надминава всеки друг. Това е един от уроците, които се опитваме да му преподадем днес, за да го подготвя за утре. Може би го пришпорвам прекалено много. Но това е само за негово добро. По-добре е да бъде прекалено трудно, отколкото прекалено лесно. Поне понякога.
— Но той е просто дете, не е ли така? — отговарям аз и се преструвам, че се смея снизходително.
— Той е на девет години.
— Нима това е много?
— Това е времето, когато трябва да се научи какво е отговорност и дисциплина.
— Не бих искал да споря с вас.
— Аз също. Той трябва да се научи да гледа всяко предизвикателство в лицето.
— Той полага усилия. Полага много усилия.
— Не може ли да го освободите за известно време, ако ви помоли? Може би той ще си възвърне малко от увереността. Ако не играе поне няколко дни.
— Опитвам се да му помогна.
— Кажете му, че изглежда малко уморен — нещо такова.
— Високо ценя съветите ви. Радвам се, че проявявате разбиране.Готов съм да направя същото, за да помогна на всяко дете.
В същност този учител се оказа изумително добър човек, а аз не смятах, че е способен да бъде така великодушен и внимателен към момчето ми.
Скоро след това синът ми каза:
— Вече не трябва да правя нищо по гимнастика — продължава момчето ми с въодушевление. — Дори в игрите мога да не участвувам. Докато сам не поискам.
И от този ден нататък момчето ми се успокои. Но това естествено не трае дълго. Отначало то се наслаждаваше на отсрочката, радваше се на безделието, отдаваше се на блаженството в училище и в къщи. Смяташе че много лесно се е измъкнало, дори мислеше, че другите трябва да му завиждат. Но не стана така. Всяко чудо за три дни. Не след дълго изведнъж, настъпва промяна. Увереността му се изпарява и то започва нерешително да се лута. Проумяваше, че не иска да бъде различно от другите.
Момчето ми поиска да бъде като здравите деца, да е част от групата, макар че нямаше високо мнение за групата и не изпитваше радост от това, което правят в нея. Не му харесва да го причисляват към онези, които са слаби и осакатени, да бъде отлъчено. Затова спря да се преструва, че е уморено, че куца, че го боли гърло и отиде при учителя си и му каза, че отново се чувствува добре.
И се хвърля доброволно в игрите и надбягванията, упражнения на успоредка, катерене по въже, които продължаваше да мрази, но е готово да понася, защото не можеше да обяви, че го бива за всичко това. И сега то реве като лъв и се бори като тигър, тича като невестулка и покорно повтаря „хай-де-наш-те, хай-де-наш-те“, като един усърден млад човек.
Чух го да казва:
– Господин Ников….. вече казва хубави неща за мен. Днес вкарах четири точки — казва ни друг път. — В отбора съм на второ място.
И момчето ми научава, че не представлява особена трудност да бъде достатъчно добро във всички видове спорт, ако притежава истинска воля за победа, може би и в гимнастиката, ако положи усилия. Не е на първо място по нищо, но е достатъчно способно, което му е приятно, а тези, които заемат първите места, го харесват и вече искат да бъде от техния отбор. Те са по-яки, по-едри хлапета, но сега момчето ми е заедно с тях.
В щафетите и баскетбола гледа да застане срещу някой дебеланко от другия отбор, когото знае, че превъзхожда. Изпитва угризения заради дебеланкото и му е жал за него. Но все някой ще трябва да победи тоя дебеланко, защо да не го победи то? Причината не е в това, че иска да прави добро впечатление, а по-скоро защото не иска да прави лошо впечатление.
Всъщност вече не се притеснявам, че момчето ми не иска да бъде първенец.