Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!

Мъката, която изпитваме по загубата на любимо лице, прилича на изваждането на зъб. Болката е силна, но мигновена.
Само живите ни причиняват непрекъснато мъки.

Пролял ли е някой някога над гроба на любимата си половината, стотната, хилядната част от сълзите, които е проливал всеки ден от проклетията им?

Да се грижиш за тях, дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с теб като с някаква слугиня.
Ето на това му викам любов: да виждаш всичко това, да правиш всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото  смогнеш болка му, възпирайки ужаса му, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да го измиеш, да ги приготвиш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него.
Това не е задачка за слабонервни,…. И да продължиш да бдиш, и да следваш  ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш в къщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки,
Ще дойде да тропа на вратата с гневни викове някой мъж, че жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори. А ти ще станеш, да си вземеш торбата и пак ще потеглиш на път…
Всички това, всеки го прави по свой си начин. но е хубаво ако го правиш по-добре от другите.
Това е основата и сърцевината на умението  да изразяваш любовта си.
Да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със предметите то е лесно, но с хората е трудно.
Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е.
От това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те насочва в правилната посока и не ти дава да се клатушкаш. Дава ти мярка за човечност, така че да не можеш да се присмееш или нагрубиш.

– Довиждане, скъпа, и не забравяйте да прощавате да прощавате и пак да прощавате. Три пъти на ден преди хранене! Бъдете здрави! Следващият!
– Здравейте, докторе!
– От какво се оплаквате?
– Душата ме боли.
– Искате да кажете, че душата ви е наранена?
– Не знам. Може и така да е. Изобщо не я усещам. Чувствам се зле. Не мога да казвам „обичам те“.
– Доста разпространено заболяване. Разкажете ми с какво се храните.
– Супи, каши….плодове, месо, но не всеки ден. Обичам портокали, сладолед, шоколадови бонбони.
– Обичате? Та вие казвате „обичам“.
– Вие не ме разбрахте добре. На хората не мога да казвам „обичам те“.
– Ясно. Дишайте! Дълбоко дишайте! Но защо сте толкова напрегната?
– Не мога дълбоко да дишам. Дъхът ми спира.
– Така и ще запишем: Не позволява на себе си да диша с пълни гърди. Сега не дишайте. Не дишайте…Изглежда при вас е обичайно да не дишате?
– Защо? Аз си дишам.
– На външен вид така правите. Вие се боите да се откриете. Чувствата си криете вътре в себе си. Не им давате да се проявят.
– Неприлично е, човек да показва чувствата си. Аз ги потискам още в зародиша им.
– Това обяснява и вашия проблем с дишането. Натрупали сте в себе си зародиши. Гърдите ви са препълнени. За това не можете да дишате по-дълбоко. Да потискаш чувствата си…това е престъпление спрямо вас самите..
– А какво да правя с тях?
– Признайте, че те съществуват. Назовете ги и им разрешете да се проявят.
– С това ще се справя. Но сега въпросът не е за това. Аз не умея да казвам „обичам те“.
– Позволете ми да ви чукна с чукчето.
– Моля ви, недей те! Страх ме е!
– Стигнахме и до вашите страхове. От какво се страхувате?
– Не искам да ме боли. Страхувам се да не ме боли.
– От какво ви боли често?
– Когато греша, когато се изгоря, когато падна…. има много такива случаи.
– Стахувате ли се да обичате?
– Да, страхувам се. И какво има общо със всичко това?
– Любов има и тя е като пламенен полет. Нима не е така? Тя се състой от издигания и падания, неприятни заключения, сблъсъци….Любовта не може да бъде внимателна.
– Докторе, аз зная всичко това. Случвало ми се е.
– И сега се страхувате….
– Да страхувам се, че няма да ме разберат, ще ме отхвърлят, ще ме излъжат….
– За това сте скрили и чувствата си, за да се защитите от всички страни срещу болката.. за това ви е трудно да казвате „обичам“…..Вашата болест е излечима. Рецептата е проста. Научете да обичате себе си. Ако обичате себе си, няма да позволите на никого  да ви наранява.. Вие ще избирате само най-доброто, най-полезното за вас. Ще намирате безпогрешно това, което ще ви прави щастлива.
– Излиза, че аз не обичам себе си, така ли?
– Вече сте започнали. Иначе не бихте дошли при мен. Вие сте започнали да се грижите за себе си, а това е добър признак.
– А как да обичам себе си?
– Като начало обърнете внимание на своите желания, усещания…Факт е, че каквото и да ви попитам казвате: “ не зная“, „не усещам“. Ако вие така невнимателно се отнасяте към себе си, защо трябва другите да ви пазят?
– Какво да правя? Как да се науча да обичам себе си?
– Щадете се, хвалете се, поощрявайте се. От време на време се насърчавайте. Не се претоварвайте. Не правете това, което не ви харесва. Не позволявайте да ви нараняват. Не се обиждайте.
– Добре…ще пробвам да се обичам, да се щадя и няма да слушам гадни неща.
– Използвайте тази рецепта и скоро ще почуствате, колко много място се е освободило за любовта. Медицината си каза думата, сега е ваш ред.
– Почакайте, докторе, как ще се освободи …. ако там има толкова много неща?
– Да..Всякакви камъни,….зародиши….обиди, негодувания. Доста сте натрупали.
– Какво да правя?
– За това има една единствена рецепта. Да прощаваш и пак да прощаваш.Три пъти на ден преди ядене! Бъдете здрава! Следващия!

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време.
Желаеха поне за миг да се потопят в очарованието на чуждия живот. Така те явно прикриваха своята вътрешна празнота.
Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Те споделяха радостта си от мечтаенето да бъдат в друга епоха. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото?
Това е бягство от действителността. Но от какво бягаха по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си?
Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг и стига до страх. Подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
Може ли само върху това да се гради животът?
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото имаше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи. В глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, –  рече си той.
Та нали самият той живееше извън действителността, потопил се в света на своите книги и ръкописи.