В двора му влезе старо уморено куче. То имаше нашийник, а коремчето му му бешо добре напълнено. Явно идваше от някоя близка къща, където добре се грижат за него.
Кучето се приближи при него, а той го потупа по главата. Когато отвори вратата, животното влезе вътре в дома му. Бавно прекоси стаята, сви се на кълбо в ъгъла и заспа.
Час по-късно кучето се изправи и тръгна към вратата. Мъжът стана отвори му и го пусна навън.
На следващия ден пак се появи в двора му, „поздрави“ го, отново влезе в дома му, настани се се в същия ъгъл, спа около час и си тръгна.
Това се случваше няколко седмици подред.
Мъжът се радваше на кучето, но беше любопитен, искаше да разбере, на какво се дължи необичайното поведение на животното. За това сложи бележка под нашийника му.
В нея беше написал: „Бих искал да зная чие е това прекрасно куче? Знаете ли, че то идва всеки ден в къщата ми да спи?“
На следващия ден кучето донесе друго писмо пъхнато под нашийника му: „То живее в дом с шест деца, като две от тях нямат още три годинки. Кучето просто се опитва да си доспи. Мога ли и аз утре да дойда с него?“

Музиката има голяма сила. Тя въздейства върху разума на човека. Умовете на всички хора, независимо от тяхната нагласа и разбиране са еднакво чувствителни към музиката. Някои животни също имат усет към музиката. Дори скалите и растенията реагират на музика. Тя въздейства върху всички живи същества.
Разказват, че през XVI век певец бил способен да смекчи камък, да запали свещ и даже да предизвика дъжд чрез музиката си.
Музиката придава на всички творения жизнен импулс. В историята има много примери за необикновената сила на музиката.
Отдавна живял  един артист и музикант Афлатун. Кралят на страната, където живеел певецът, много пъти го канел, за да се наслади на изкуството му в двореца. Но музикантът имал свои задължения, а и не му се ходело при краля.
Веднъж съвсем случайно в него се породило желание да отиде в двореца. Отишъл и свирел там. Първо всички се смели, докато сменил мелодията. След това започнали да плачат и той отново сменил мелодията. Тогава всички заспали. Афлатун преди да тръгне написал на една бележка:
„Тук дойде Афлатун, който ви накара да се смеете, да плачете, а накрая ви приспа и си тръгна.“
Той сложил посланието си пред спящия крал и тихо излязъл.

Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
– Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
– С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели  и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
– Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена.  Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва  по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала  набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
– Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.

– Ало, здравей, мамо! Как си?

– Здравей, сине, аз съм добре, а ти?

– Аз съм нормално, след 5 дни ще си дойда у дома.

– Много се радвам, синко!

– Мам, със мен ще дойде един мой приятел. Може ли да остане няколко дена у нас?

– Да, разбира се. Ако иска може да остане и месец, няма да ни пречи.

– Мам, той е загубил краката си при взривяването на една мина.

– Не, сине, той ще ни бъде допълнителен товар.

След един ден звънят от армията на майката:

– Вашият син се самоуби. Той е оставил следната бележка: „Мам, не искам да ти бъда в тежест до края на живота ти. Прости ми.“

През 1970 г., американски издатели смятали за нежелателно авторите да издават повече от една книга в година. Стивън Кинг, който искал да публикува повече, започнал да подписва някои от работите си с под псевдонима Ричард Бакман.
През 1984 г., един продавач в книжарница открил сходство на литературните стилове на двама автори. Той намерил в библиотеката на Конгреса бележка, че автор на един от романите на Бакман е Кинг. Продавачът веднага уведомил издателите на Кинг за своето откритие.
Писателят сам се обадил на този продавач и му предложил да напише разобличаваща случая статия, като се съгласил и на интервю.
В резултат на това, в пресата излязло съобщение за смъртта на Ричард Бакман от „рак на псевдонима“.