Баба Неда бе по новостите. Чуе ли, че някъде има дефицитна стока или ще пускат нещо по-евтино, тя бе първа там.

Днес за разлика от друг път мястото, към което се бе отправила бе местната църква. Освен това тя носеше със себе си голяма чанта.

Храм и баба Неда бяха две несъвместими неща, но да видим всъщност какво става?!

Възрастната жена бързо влезе в църквата и веднага се насочи към голяма кутия, в която лежаха свещите. Надникна вътре, но остана разочарована.

Видя един свещеник и бързо се насочи към него.

– Къде тук раздават ананаси? – попита тя.

– Тук няма никакви ананаси, – повдигна рамене служителят в църквата. – Кой ви е казал такова нещо?

Баба Неда се напери. Какво си мислят те, на нея такива не ѝ минават.

– Вчера минах покрай вашата църква, – започна припряно да обяснява старицата. – Имаше голяма опашка от хора. Някои от тях викаха:“Ананас, ананас….“

Свещеникът най- напред не доумяваше за какво става въпрос, но след това се усмихна. Той се досети каква е работата.

Предишния ден имаше процесия пред църквата, по време на която свещеникът поръсваше поклонниците със светена вода.

Тези, които не получиха от водата, започваха да молят свещеника да напръска и тях, като едновременно викаха:

– А на нас?! А на нас?!

Бе много трудно на свещеникът да обясни недоразумението на баба Неда.

В крайна сметка тя си тръгна много недоволна. Чувстваше се измамена. Беше убедена, че са я излъгали. Вярваше, че има още от ананасите, но свещениците са ги скрили за себе си.

Когато остареят нашите родители се чувстват безполезни и ненужни. Какво можем да направим за тях?

Баба Цена не можеше вече да върши доста неща, които като млада ѝ се отдаваха доста добре.

Един ден тя настоя:

– Нека аз да измия чиниите.

Нейната внучка Венелина кимна с глава:

– Защо не, давай.

Известно време се чуваше как чешмата в кухнята шурти и от време на време потракваше някоя чиния, удряйки се в друга.

Изведнъж се разнесе страшен грохот. Бе станала смайваща катастрофа.

Баба Цена влезе в стаята и с наведена глава каза:

– Счупих всичките чинии…. Измих ги. Сложих ги на края на плота и без да искам ги бутнах с лакът. ….Те паднаха на пода. …..Не остана нищо здраво.

Старицата закърши ръце и започна да се вайка:

– Защо Бог още ме държи? За нищо не ставам, едни чинии не мога да измия като хората …

– Поради две причини, – засмя се Венелина.

Баба Цена наостри уши и погледна очакващо към внучката си.

– Бабо, на небето има толкова много стари жени, нима на Бог му трябва още една?

Старицата смръщи вежди:

– Ти все се шегуваш, аз говоря съвсем сериозно……. А коя е втората ти причина?

– От създанието на света до Страшния съд нито едно Божие създание, с изключение на теб, не би могло направи това…….

– Какво? – очите на баба Цена се уголемиха.

– От създанието на света до този момент никой освен теб не е успял да бъде моя баба.

– Баба, – поклати недоволно глава старицата.

– Да си баба не означава просто да родиш майка ми, това е много повече. Ти си мой приятел, съветник в трудни ситуации, учител на практически умения в ежедневието и знания как да се изправям, когато не успявам, …. Ти си моята незаменима и ценна баба.

Венелина разпери ръце и прегърна старата жена.

Това предаде заряд на надежда и радост у старицата. Очите ѝ се изпълниха със сълзи, но те бяха от благодарност.

Снежка се въртеше пред огледалото и се любуваше на новата си рокля.

– Какъв мек плат! – ръцете ѝ потъваха в нежната материя.

– Каква прекрасна кройка! – шепнеше тя очарована.

Завърташе няколко пъти из стаята и пак се оглеждаше в огледалото.

– Да, тази рокля чудесно ти стои, – каза баба ѝ.

И Снежка ѝ се усмихна:

– Нали, бабо!

– Същинска принцеса, – добави дядо ѝ.

– Снежке, ти знаеш ли какво има в твоя духовен гардероб? – попита я баба ѝ.

– Духовен гардероб?! – повтори Снежка недоумяващо.

Двамата старци се спогледаха и се усмихнаха.

– Например, ….. – дядо ѝ се почеса по главата, – ставаш сутрин. Кисела си от снощи, защото твоята приятелка те бе обидила. Оглеждаш се в огледалото и решаваш …

– Днес ще си надена обидата и болката, – допълни бързо баба ѝ.

– Интересно, – замисли се Снежка, – до сега не съм усещала, че правя това. Сигурно физиономията ми е мрачна и доста отблъскваща, а движенията ми са вяли и отпуснати.

– И когато разбереш, че си сгрешила ….., – баба ѝ затаи дъх, – решаваш да се накажеш.

– Чувството за вина, се отразява по същия начин на човека, както обидата и болката, – каза дядо ѝ.

– Така ние носим какви ли не зле отразяващи ни се одежди. Срам, осъждение, страх, тревоги, гняв, непростителност, …. – тежко въздъхна баба ѝ,

– Но Бог иска от нас да се облечем с бялата дреха на праведността, която ни е подарил, да излъчваме мир и радост, – каза дядо ѝ. – И когато другите гледат на нас, да разбират, че сме от Божието царство ….

– И да пожелаят да станат като нас, – скочи весело Снежка.

– Исус дойде за да ни освободи от затвора на страха – каза дядо ѝ – и иска да ни види облечени в здравомислие. Взе от нас съжалението и ни обгърна с надежда.

Огнян живееше при баба си на село. Бяха трудни години. Храната не достигаше. Близо до селото имаше военнопленически лагер. Съдбата на живеещите там не бе по-лека от тази на хората в селото.

Един ден, на кого бе хрумнала тази безумна идея не знам, подгониха военнопленниците по покритото със дълбок сняг поле.

Много от тях премръзнали и изтощени от глад падаха на място и там си оставаха. Останалите ги погнаха обратно в бараките.

Бабата на Огнян се съжали над тези нещастни души. Тя отряза половин хляб от дажбата, която ѝ се полагаше и каза на внука си:

– Иди, моето момче, занеси им го.

Това съвсем не бе случайно. Единият ѝ син бе безследно изчезнал във войната, а другия се върна без крака.

Огнян бе много уплашен. Страхуваше се от пазачите и големите кучета, но отиде.

Отмина войната и дойдоха по-добри времена. Огнян порасна и стана един от любимите артисти в театъра на най-близкия град.

Но изведнъж нещо се обърка в икономиката на страната и хората отново почнаха да гладуват. Искаха да затворят театъра.

И тогава …… пристигна неочаквана пратка. Контейнер с хуманитарна помощ от Германия за Огнян Петров.

Оказа се, че артисти от Германия са решили да съберат помощи за театъра, където работеше Огнян. Това не бе единствената пратка. Така те помагаха на колегите си цяла година, не само да оцелеят, но и да не затварят театъра.

Половинката хляб, който бе занесъл Огнян на пленниците се бе върнал към него, но стократно умножен.

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“

Роза се люлееше на любимия си стол в кухнята при баба си. При честите си посещения тя много време прекарваше в него кръстосала крака, но не оставаше безучастна към това, което ставаше край нея.

Дори, когато се прибереше в града при родителите си, тя си мечтаеше, отново да се върне там.

Обстановката в бабината кухня бе разнолика, но същевременно една и съща.

Едва забележимата пара безшумно се процеждаше под похлупака на тенджерата върху печката. А през това време баба ѝ пържеше, режеше, осоляваше и какво ли още не.

Ръцете ѝ бързо се движеха. От тях се очакваше да сътворят нещо неописуемо вкусно.

През цялото време старицата не млъкваше. Разказваше и споделяше нещата, които бе преживяла или ѝ се бяха случили през деня. Тя беше необикновена жена. Зареждаше се от прекараното време с хората.

Баба Рени много обичаше внучката си. Това прекрасно приятелство между двете ги доближаваше все по-близко една до друга. Така става с хората, които много се обичат.

По същия начин, когато отворим Библията, сме на най-доброто място, където можем да поседим заедно с Бог. Неговото огромно сърце изпълнено с любов към нас ни очаква с нетърпение. Той жадува за разговор с нас.

Когато останем насаме с Него, мъдростта на Писанието, неговите мисли и цели се разкриват все по-ясно.

Този, който общува с Господа, не може да остане същия.