Баба Петрана заедно със съпруга си отпразнуваха златна годишнина от сватбата си.

На празненството имаше много хора: близки, приятели и такива, на които двамата бяха помагали в трудни моменти от живота им.

Един от присъстващите младежи попита Баба Петрана:

– Каква е тайната за толкова дълъг и щастлив брак?

Тя отговори:

– В деня на сватбата си реших да направя списък с десет недостатъка на моя съпруг, които бих пренебрегнала в името на брака.

– А кои са недостатъците, които си избрала да пренебрегнеш?

Възрастната жена се усмихна:

– Да ти кажа честно, никога не съм започвала да пиша такъв списък.

– Тогава от къде знаеше, дали даден недостатък е от избраните от теб?

– Всеки път, когато съпругът ми направи нещо, което ме кара да се ядосвам, си казвам, че за негов късмет това е едно от десетте.

Прошката е абсолютно необходима за здравето и развитието на всяка връзка.

Исус плати цената за нашата прошка. Той беше ясен в учението Си, че ние трябва да прощаваме на другите, защото това е цената, която плащаме, за да получим Неговото опрощение.

Прошката не е просто действие, то е постоянно отношение.

Когато Милко бе малък, всеки път баба му при посещение у тях, му носеше подаръци. И той с нетърпение я очакваше.

Веднъж тя бе ходила при свои приятели и каза на внука си:

– Тези хора ти изпращат поздрави.

Милко се зарадва и с очакване чакаше да види поздрава. Накрая не се стърпя и попита баба си:

– Какво е това поздрави? Бонбони, сладки или играчка?

– Поздрава си е поздрав, – засмя се баба му. – Той не се яде, нито се пие. Това е пожелание за здраве.

– Много лошо е да изпратят едно празно „здравей“ вместо нещо сладичко, – възнегодува Милко.

Но поне малкото момче научи значението на тази дума.

Минаха години и Милко се сблъска със същия проблем. На него му бе трудно да обясни на сина си, какво е да поздравиш. Кого да поздравиш? Кога да го правиш?

Може би е нужно време малките деца да осъзнаят какъв е смисъла да поздравяваш другите. Изглежда ще трябва сами да го разберат.

На баба Тони се роди внучка. Кръстиха я Ана. Това бе първото ѝ внуче.

Който видеше това малко момиченце се очароваше от него. То изпълваше сърцата на всички близки и познати с любов.

Баба Тони не млъкваше и на всички разказваше за своята прекрасна внучка:

– Да видите какво направи вчера …. бабина душичка.

– А как само се усмихва, не можеш да ѝ устоиш и ти се усмихнеш ….

– Гласчето ѝ е като на малко пиленце, което чурулика весело. На баба певицата …

Възрастна жена, а не млъкваше, все за Ането говореше.

Не планираше предварително какво ще каже за нея. Не вярваше, че може да притесни или обиди някого с разказите си за малката чаровница.

Ще каже някой:

– Може би ходи на уроци или чете дебели книги, за да знае как точно да представи внучката си.

Вие се шегувате.

На баба Тони и стигаше само да прегърне малката и да я притисне до гърдите си. Докосвайки малката нежна буза, сърцето ѝ се стопляше.

Така е, каквото изпълва сърцето ви, това ще излезе от устата ви.

Тогава защо правим толкова сложно това, да разкажем на някого за Исус?

Ако Той е изпълнил сърцата ни, какво ще излезе от устата ни?

За това нека говорим за Него и да не млъкваме.

Наближаваше Нова година. Петьо и Мила с нетърпение очакваха празника, най-вече заради подаръците, които щяха да получат.

Днес родителите им бяха на работа и ги бяха оставили при баба им.

Петьо недоволно мърмореше още от сутринта:

– Не искам попара. Дай ми пица и шоколад.

Малката му сестра не изоставаше назад:

– Искам бонбони и торта.

Баба им в чудо се видя. Следобед не искаха да лягат да спят.

Възрастната жена вдигна ръце от тях и ги заплаши:

– Ако не слушате Дядо Мраз няма да ви донесе подаръци.

– Какво ще ми донесе? – попита Петьо.

– Може би колукран, – хитро намигна старицата на внука си.

– А, от ония машини дето преместват и повдигат товари, много добре, – плесна с ръце Петьо. – Сега ще си имам два.

– Как два? – изненада се бабата.

– Ами, – усмихна се Петьо, – втория го намерих под леглото ти.

Преди старата жена да ахне, се обади Мила:

– А на мен сигурно ще ми подари мигаща кукла, дето вика: „Мама“.

Бабата ококори очи и едва успя да се овладее.

– Сигурна ли си? – попита смело старицата.

– Видях я в гардероба между дрехите.

Е, това се казва изненада.

Баба Магда почина. Тя бе на деветдесет години. Покоя след смъртта ѝ отразяваше спокойствието в живота ѝ.

Близките ѝ казаха:

– Вечерта беше много весела. Легна си ….. и повече не стана.

Магда бе отдадена на децата и внуците си. Тя бе останала рано вдовица. В църквата бе приятелка на всички млади жени.

Баба Магда не се отличаваше с някакъв особен талант, но искрената ѝ вяра в Бога, вдъхновяваше тези, които я познаваха.

За нея по-младите казваха:

– Когато имаме проблем, не търсихме какво казва някой известен проповедник, а отивахме направо при баба Магда, да чуем какво тя мисли по въпроса.

Много от нас са като тази жена, съвсем обикновени хора.

Името ѝ никога не бе споменато по новините или по празниците. За нея няма да се издигне паметник, но живота, който тя е изживяла със Исус, не може да се приеме за обикновен.

Тази жена не извърши нещо велико и забележително, докато бе жива, но тъй като се подчиняваше във всичко на Бога, вярата ѝ не бе напразна.

Господ използва живота ѝ по начин, който надхвърляше всякаква известност.

Ако сте разочаровани от това как живеете, обърнете внимание на това, че ако живеете с вяра в Бога, това оказва влияние на вечността.

Дори да смятате, че у вас няма нещо значително, вие можете да притежавате необикновена вяра. А това е много повече от слава, почести и известност в съвременния свят.