Всеки очакваше това пътуване с вълнение. Щяха да посетят места, които не бяха виждали до сега. Сумата за екскурзията не бе малка, но за някои деца се съгласиха да я изплащат на части.

Децата се бяха уморили вече от дългото пътуване, някои дремеха по седалките, а любопитството на други ги държеше още в напрежение и бяха будни.

Михаела седеше в края на автобуса. Тя усети , когато се врязаха в някакъв камион.

Оцелелите започнаха веднага да се изсипват от автобуса.

Излезе и ръководителят на екскурзията господин Драганов. Целия бе в кръв, а дрехите му бяха станали на парцали.

Той носеше малко кървавено телце, което едва дишаше, а зад него куцукаше уплашено момче.

Николова вече се бе обадила на бърза помощ и в полицията. Тя бе приседнала, защото не чувстваше и двата си крака, какво бе състоянието им, за сега не ѝ се мислеше. За момента бяха по-важни децата, но тя не можеше изобщо да се движи ….

Няколко от децата се бяха отървали само със синини и дребни натъртвания, но други….

Малки момичета и момчета плачеха с глас, тичаха към автобуса и измъкваха другите от там.
Доста от децата и придружаващите ги родители бяха наранени. Имаше и заклещени между седалките и изкривените ламарини на автобуса.

Наоколо се белееше само сняг. Високи борове, покрити с бели премени обграждаха пътя. Децата трепереха и се събираха едно до друго , за да се стоплят.

Нина постоянно губеше съзнание. На нея и всички в нейното положение останалите децата им бие шамари и им крещяха:

– Не заспивайте! Не губете съзнание!

Децата бяха объркани и уплашени, те бяха видели труповете на пет от децата, които възрастните бяха изкарали на снега. Телата им бяха разкъсани и окървавени.

Чуваха се безнадежни викове и плач:

– Мамо, страх ме е …..мамо, ела да ме вземеш….

– Къде е линейката? Какво ще правим?

– Има две момчета и три момичета, които берат душа, а тук няма с какво да им дадем първа помощ.

– Ако татко беше тук, щеше да им направи изкуствено дишане и всички щяха да оздравеят, – разправяше червенобузестия Симеон, който влачеше трудно единия си крак.

Някои от по-големите деца бяха минали курс за даване на първа помощ, но се страхуваха да се доближат до пострадалите.

– Ами ако му направя нещо, не както трябва, …. може да умре, – хлипаше Дора, отчаяна, че не може да помогне с нищо на пострадалите.

На помощ им дойде екип с две коли чак след 30-40 минути. Но това се оказа пагубно за 10 деца, които по-късно починаха в болницата.

В сърцата на оцелелите тегнеше мъка и болка, сякаш бяха герои от някакъв зловещ екшън. Дълго време след това повечето от децата, крещяха на сън, събуждаха се нощем, плачеха и стенеха едва сложили глави на възглавницата, ….

Една екскурзия, която очакваха с толкова много радост и нетърпение, се бе превърнала в незабравим кошмар.

Мария пътуваше със сина си Емил в обществения транспорт.

В същия автобус се качи Гларусът, така наричаха 13 годишният Николай приятелите му. Когато Гларусът забеляза Емил присви пренебрежително очи и измърмори:

– Червенокос, пфу …..

След това се обърна към момчето, което се намираше до него, вероятно един от приятелите му и изпухтя:

– Ако някога ми се роди червенокосо дете ще го убия. Какъв отвратителен цвят. Оня малкия трябва да го приберат някъде и да не го показват навън.

Емил бе само на четири години, но думите на това грубо момче го смутиха. Мария се чувстваше унижена, за това, че рижите коси на сина ѝ бяха станали мишена на поредния хулиган.

Когато слязоха от автобуса Емил погледна майка си с тъжни си сини очи и попита:

– Мамо, защо хората не харесват моите коси? Ако бях като батко, който е тъмнокос, щях ли да им се харесвам повече?

Сърцето на Мария се разкъсваше от болка, когато чу въпросите на малкия си син. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

– Мили мой, малцина са в този свят, които не харесват косите ти. В този свят има добро, освен зло. Съществуват добри и грижовни хора, които не биха се присмели на косите ти, за тях ти не би бил по-различен от другите.

Емил се усмихна топло и каза:

– Не се тревожи за мен, мамо. Въпреки, че говореше лоши думи за косите ми, у този батко може да се намери нещо добро. Вероятно е бил разстроен и е имал проблеми.

Да, в този свят злото не може да надделее над доброто.

Тази седмица бабата на наталия ѝ прочете приказката за Буратино. Момиченцето бе впечатлено от красотата на Малвина от илюстрациите в детската книжка и започна да разпитва баба си:

– Къде живее сега Малвина? Какво прави?

Възрастната жена уморена от настойчивите въпроси на детето обясни:

– Малвина е вече пораснала, а къде живее и какво работи не зная.

Случи се така, че лелята на Наталия трябваше да я заведе на някакъв празник. Двете се качиха в един автобус, за да отидат до там.

Лелята приготви парите и зачака кондукторката да дойде, за да купи билети. Изведнъж ги приближи изключителна на вид жена.

Тя бе на около 45-48 години с тюркоазена кожена жилетка, чийто ръбове бяха в малинов цвят. Жената имаше удължени мигли, но какви мигли само! Букет от четири сантиметрови косъмчета стърчаха извън долния и горния клепач. Те се повтаряха в интервал от пет милиметра. Жената имаше сини сенки и синя стрела до върха на главата си.

Лелята трепна, като я видя, а седящата до нея племенница радостно извика:

– Лельо, лельо, това е Малвина, това е тя! Леличко, вие сте Малвина нали? – Обърна се Наталия към непознатата жена. – Навярно в пенсия сте излезли вече, нали?

Дамата, която кой знае какви мъки бе претърпяла под ръката на майсторката, която ѝ бе нанесла грима, съвсем не очакваше, че заради козметичните манипулации върху себе си, едно малко момиченце ще я разпознае като Малвина излязла в пенсия.

Жена отишла в командировка. Мъжът станал сутринта рано и събудил сина си да го води в детската градина.

Отишли в детската градина, а там казали на бащата:

– Това не е наше дете!

Отишли в друга детска градина, историята отново се повторила.

Двамата баща и син седнали отново в автобуса и пътували.

Изведнъж детето казало:

– Татко, още една детска градина и аз ще закъснея за училище.

Какво правите, когато в самолет или друго превозно средство ви молят да си размените местата?

Навярно мразите, когато се качвате в самолет, влак или автобус, и някой ви пита:

– Можете ли да се преместите на другото място?

Вие се опитвате да обясните:

– Не, но това е мое място. Защо трябва да се премествам някъде другаде?

Но, можеш ли да обясниш, на някой, който настоява за това?

За това ви предлагам следния отговор, който трябва да кажете спокойно и с дружелюбна усмивка:

– Съжалявам, няма да се преместя, защото в случай на авария това ще попречи на разпознаването.

След тези думи вече няма да ви безпокоят.