В очите на Тони се четеше това, което бе в сърцето на Атанас – страх. Двамата не бяха постъпили добре и сега ги очакваха наказание.

Бяха привикани при директорът на училището.

Когато вратата се отвори, лицата им бяха пребледнели.

Директорът ги покани:

– Заповядайте и се настанявайте на столовете.

Настъпи кратко мълчание. Момчетата бяха навели глави.

Директорът закрачи пред тях. Той започна бавно и спокойно:

– Познавам бащите ви от деца, но ако разберат какво сте направили ще бъдат много разочаровани.

Провинилите се искаха пода да се отвори под нозете им и да ги погълне. Тежестта на личната отговорност за провинението направо ги смачкваше.

– До кога ще продължавате така? Това не е първото ви провинение! – леко повиши тон директорът.

– Виновни сме, – тихо промълви Атанас.

– Очаквате пак да ви накажа, а следващия път пак същото „виновни сме“.

И двамата въздъхнаха тежко.

– Защо не живеете така, че след това да нямате угризения? Поемете лична отговорност за злодеянията си. Вашите грешни избори носят срам за вас, родителите ви и Бога.

Тони се разплака и Атанас го последва.

За тях вече нямаше значение какво щеше да бъде наказанието, осъзнаваха нещо по тежко от това – срамът, който ще последва действията им.

Венелин и Захари седяха на покрива на блока и гледаха отвисоко града. В тях се пораждаха какви ли не мисли от видяното.

– От къде идва срамът? – попита внезапно Венелин.

– Много ясно, – плесна с ръце Захари, – казваме това, което не трябва да казваме …

– Ходим там, където изобщо не трябва да стъпваме, – добави Венелин.

– Вземаме нещо, което не е наше и то без разрешение, – продължи Захари.

– И когато го направим, – Венелин си пое дълбоко въздух, – ние се крием, като се покриваме с добри дела.

– Достатъчно е понякога само една фраза и ние ставаме голи в собствения си провал, – засмя се предизвикателно Захари.

– Какъв е изходът? – поинтересува се Венелин.

– Бог проля невинна кръв, предлагайки живота на Сина Си. Достатъчно е само да си признаем и да се отвърнем от греха си. Тогава Отец ни облича с дрехата на правдата, – обясни Захари.

Венелин изгледа приятелят си с любопитство:

– От къде ти идват такива мисли? Звучи доста убедително.

– Дори и да се крием, – усмихна се топло и разбиращо Захари, – Той ни търси и очаква. Отдай се на благодатта на Христос.

Това бе съвсем неочаквано. След тридесет години брак Марта чу съпруга си да казва:

– Аз обичам друга жена. Напускам те.

Марта изтръпна. Страх обзе сърцето ѝ за дома, доходите ѝ и не на последно място за приятелството с мъжа, когото обичаше.

Отхвърлянето му предизвика силна болка в нея.

Тя бе съкрушена.

– Ами ако приятелите ми сега ме оставят, заради …, – прошепна в плача си тя.

Марта щеше да има нова самоличност на разведена, а това я изпълваше със срам.

С часове Марта стоеше пред Бога в момент, в който нейния свят се рушеше, съкрушена от мъка и стрес.

– Божието Слово все още е вярно, – казваше си тя. – Господи, вярвам, че все още имаш план за мен. Това тежко време за мен, поставям в Твоите ръце.

Тя Му се довери за помощ, утеха и снабдяване.

Бог има добри неща за нас. Докато чакаме изпълнението им, можем да намерим убежище в Неговото присъствие.

Ние знаем кой е Бог и какво може, за това сме укрепени и насърчени независимо с какво се сблъскваме в живота.

Нарцис се събуди рано. Приготви закуска. Свари си и кафе.

След като се нахрани, седна на любимия си фотьойл и самонадеяно заяви:

– Какъв славен ден! Аз съм толкова велик и заради мен в такъв…. Няма Бог, освен мен, разбира се.с

Като истински атеист той зарови вината и срама дълбоко в сърцето си, като същевременно потъпка и унищожи съвестта си.

Нарцис пусна телевизора. Събитията показващи се на екрана бяха смущаващи и обезкуражаващи, но нашият герой си каза:

– Светът е стресиращо място, но аз съм страхотен. На мен принадлежи всичко. Славата е само моя!.

Той се поклони на златната си статуя, която го изобразяваше в цял ръст.

Следващата стъпка бе лека дрямка. Какво да се прави? Нужна бе почивка след толкова изморителна медитация спрямо себе си.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.