Като всяка жена есента е променлива. Ту ни предлага радост, ту ни изправя пред беда.
Есента настъпва при нас като непослушно малко момиченце. Тази детска палавост ни дразни. То танцува весело и безгрижно, а в очите му се отразяват огнени пламъчета.
През октомври есента е ласкава девойка. Гледа замислено, като отнесена на някъде. Ще призове царството на приказките и в него ще забравиш проблемите си.
На прощаване есента е като зряла жена. Мила, уморена жена. С вятъра кокетлива, а със слънцето срамежлива. С дъжда пролива двойни сълзи.
Есента преминава през тези три чудесни възрасти като жената. Тя е променлива, но загадъчна. И когато дойде време пак е с вас.

Всички ни бива да си затваряме очите за някои неща. За тях сме почти слепи и глухи.

Например, гледате  някое дърво и виждате… просто дърво, вдървен бурен. Не виждате историята му, не усещате как помпа соковете си, не чувате всяко насекомо в кората му, не долавяте химията в листата му, не различавате стотиците оттенъци зелено, не забелязвате бавното движение следващо слънцето, нито постепенния растеж…

Колко умно от страна на хората, че са се научили да си затварят умовете. Има ли във вселената нещо по-изумително от това?

Когато съм гладна, изпрати ми човек, който мога да нахраня, а когато поискам да пия, покажи ми този, който мога да напоя.
Когато ми е студено, изпрати ми някой когото мога да стопля. Когато съм тъжна, изпрати ми някой, който мога да утеша.
А когато кръста ми стане прекалено тежък и не мога да го нося, и се нуждая от помощ, а наблизо няма никой, който да облекчи товара ми, изпрати ми някой, който заслужава любов, както и аз, на когото да послужа.
Когато ми е нужно време да седна до някого, а на сърцето ми е тежко, срещни ме с някого, на когото да се усмихна.
Когато съм плаха и несигурна, изпрати мо някой, когото да похваля.
Когато ми е нужна подкрепа, покажи ми човек, за когото да се погрижа, а когато  се нуждая от разбиране, изпратими някой, когото ще разбера.
Когато мисля само за себе си, обърна мислите ми към този, който е добър.
Кгато обеднея, прати ми нуждаещ се.
Когато очите ми престанат да виждат святите неща, помогни ми да видя Христос в очите на всеки, на който подавам храна.
Майка Тереза

Всички приказки започват така: Живели някога….., но това не е приказка.
В едно градче далече от морето живели момче и момиче. Момчето искало да стане моряк. Те живеели в една сграда. Били приятели. Карали се и се помирявали, както при всички нормални деца. Още от деца  те много внимателно се отнасяли един към друг. Не знам защо, но никой не ги дразнил и никой не им се присмивал. Те седели на един чин през цялото учебно време. Тя просто се учела, а той четял всички книги за морски приключения и желаел мечтата му да се осъществи.
След гимназията той постъпил във Висшето военноморско училище, а тя технически университет.
Оженили се. Той бил изпратен много далече на работа, а тя заминала с него. Родили им с двама сина. И започнал трудния живот на моряка и неговата половинка. Раздели, срещи, раздели, срещи……Децата пораснали, животът бил тежък, но щастлив.
Винаги, когато го изпращала в морето, тя не допускала мисълта, че той няма да с върне. Знаела, че любовта й го защитава.
И изведнъж…..беда. Това от което тя се страхувала цял живот…..станало.
Животът за нея спрял. Тогава тя разбрала истинския смисъл на думите „до“ и „после“….Но трябвало да продължи да живее. Децата били малки. Тя се въоръжила със смелост и продължила…
Синовете й пораснали и тръгнали по пътя на баща си. Тя повече не се омъжила. Както преди още обичала мъжа си. И когато говорела за него, очите й светели от щастие. Когато я гледал човек, разбирал, че той не е умрял за нея. Той би жив, защото била жива любовта към него.
Да обичаш, означава да помниш, даже, когато не сте заедно.

И това ми били новини? Да ти кажа ли аз какво са новини?
Днес хората си отвориха очите. Отгърнаха своите бележници с предстоящи задачи, своите календари, своите списъци за покупки и прочетоха.
Време е да подемеш наново борбата, да избършеш идеалите от прахта, да си прибереш смелостта от химическото чистене.
Как може да изпадаш в отчаяние, след като още нищо не е решено? Защо си толкова разочарован?
Е добре, един лош век си отива и в края на всяко нещо човек чувства умора. Сезонът приключва зле, ако човек отпадне от класацията. Съгласен съм, че от време на време е нужен и зимен сън, но не виждаш ли, че нещо ново пак известява за себе си. Да, в края на сезона човек е уморен, краят следва собствената си логика и човек забравя даже най-естественото, че няма по-трайно нещо от промяната.
Това са истински новини.