Веднъж един мъж вървял по пътя. Гледа на тротоара близо до един стълб лежи чанта. Огледал се наляво, надясно, отпред и отзад и никой не видял.
Грабнал чантата…
И изведнъж дочул глас от небето:
– Възлюбени приятелю, ти забрави да погледнеш нагоре.
Вдигайки очи нагоре, човекът видял техника, който нещо на стълба поправял….

Тя мразеше асансьора и никога не се качваше на него. Изкачваше се по стълбището и ходеше дори до деветия и единадесетия етаж пеша. На отделните площадки си почиваше, за да възстанови дишането си и продължаваше напред.
– Стълбата е като живота, – казваше често тя.
В метрото не се качваше на ескалатора.
– Търпение и малко усилие, – повтаряше тя. – Всичко трябва да постигнеш сам. Започни, а после то само ще се получи. Дай и ще ти се върне десетократно повече…..
Нейните приятели смятаха, че тя ще живее над сто години, но тя само се усмихваше на приказките им и казваше:
– Страхувам се, че тази тризначна цифра не е за хората. Навярно ако живея толкова дълго ще приличам на вещица.
Тя имаше невероятен глас изпълнен с различни нюанси. Топли, доброжелателни за приятели. С хората беше официално учтива, но се е случвало и до ледени и студени нотки.
По особен начин тя разговаряше с животните, които обичаше.. Често можеше да се чуе как казва „душичко“ или „Вие“, когато се обръщаше към някое бездомно куче с тъжни очи или разплакана в двора котка.
По много особен начин тя четеше стихове. С ясен, дълбок, мелодичен, напомнящ на виолончело глас.
Внезапно се разболя. Упорито се противопоставяше на болката и страданието си…
Няколко дена преди да напусне този свят казваше, че вижда врата, на която е написано нейното име. Тясмяташе, че там се е освободило място за нея….
Почина малко преди да навърши 99 години….

Сред артистите се разгорял спор за това, какво може да се приеме за изкуство.
Шаляпин тихичко се оттеглил в другата стая.
Изведнъж вратата се разтворила. Шаляпин стоял мъртвешки бледен на прага, косуте му били разрошени, очите му били пълни с ужас. С треперещ глас казал:
– Пожар!
Дигнала се страшна паника, хората закрещели….
Изведнъж Шаляпин се разсмял:
– Сега навярно сте разбрали какво е изкуство?
Разбира се, не е имало никакъв пожар…

Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Младежът си спомни една уловка, която беше научил от баща си. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка.
Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Младия човек хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение.
Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително.
Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

В историята имаше малко щастливци. Те рядко се мяркаха из страниците й.
Историята се създаваше от хора с очи, възпалени от безсъние, минали покрай радостите на живота с празни ръце, като последни бедняци. Въодушевявало ги е някаква голяма цел, която повечето пъти остава непостигната докрай.
Какво ли ще направиш ако знаеш, че си от ония странни завоеватели, които след всяка своя значителна победа, вместо да се приближаваш към целта си, към големия успех,  непрекъснато и безнадеждно се отдалечаваш от нея?
Кой знае, може би откриваш върховно удоволствие в работата, която  постепенно те приближаваше до онова, което е осъзната или още неосъзната цел в живота ти.
Но вероятно ти прибягваш към самоограничението от страх да не изпусне главното, да не отклони очите си от най-важното. Като александрийските аскети, лакомници по природа и сластолюбиви, които бягат в пустинята, за да се спасяват от самите себе си,  за да се преборят със страстите си, които обикновено се появяваха в рогатите образи на дяволи изкусители.