Рени реши да се преместят в нова квартира. Приятелят ѝ Данчо реши да ѝ помогне. Докато тя беше на работа, той успя да продаде два кревата, от които тя много искаше да се отърве. Те заемаха доста място в старата ѝ квартира.
Но Данчо не знаеше, че когато котарака Том, любимецът на приятелката му, се изплаши, се крие в матрака на едното легло.
Така петгодишния котарак се озова на багажика на автомобил, към който бе превързан матрака.
Данчо разбра това по-късно, но да гони колата и да вземе Том, беше вече много късно.
Рени и Данчо позвъниха на семейството, което купи от тях двете легла.  Хората разбраха, какво се е случило и ги поканиха у дома си. Рени и Данчо отидоха там, обиколиха навсякъде, но не можаха да намерят котарака.
След 10 дена интензивно търсене, Том се намери.
Двама младежи им се обадиха и им съобщиха, че са видели котаракът близо до автогарата, до дома на хората, които купиха от тях леглата.
Рени и Данчо знаеха, че животното е изплашено и няма лесно да го хванат. За това направиха капан, в който сложиха любимите му сърдини и техни дрехи, за да може котаракът да усети позната миризма. След половин час Том се хвана в него.
Той беше отслабнал, но нямаше сериозна травми и наранявания.
Съвсем непознати хора помогнаха на младежите в този  толкова труден момент, да си намерят любимото животно.
Сега Том оздравява и се възстановява бързо, а това е голяма радост не само за Рени и Данчо, а и за хората, които станаха съпричастни към случилото се.

Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.

Надя беше медицинска сестра и обожаваше професията си. Влизаше от стая в стая, сядаше не до едно и две легла, помагаше, привдигаше. …… Когато болните я видеха засияваха. Нейната усмивка заразяваше и всяка отчаяна и тъжна физиономия ѝ се усмихваше.

Имаше безкрайно търпение, да прави превръзки, да взема кръв за изследване, да отговаря на безбройно многото въпроси на пациентите и да ги успокоява.

Болните мъже обичаха край тях да се върти нещо младо и хубаво. А жените ѝ бяха благодарни, когато ги решеше и им помагаше да изглеждат по-добре. Това не беше част от задълженията ѝ, но тя бе гимирала много пациентки в болницата. Беше убедена, че ги прави по-щастливи, а и те се чувстваха по-добре.

– Нима като влезеш в болницата, трябва да гниеш?! – често казваше Надя на жените.

Знаеше не само пациента и лекарствата, които трябва да му дава в определеното време, но и синовете, дъщерите, съпрузите, внуците, ….., проблемите и болките в душите им. Как нямаше да знае, като всеки един от тези заболели хора споделяше с нея всичко, разказваше ѝ за семейството си, за приятелите, за самотата си, ….А Надя ги изслушваше и за всеки намираше добра дума.

Това беше тяхното Наде, вечно усмихнатата млада жена, от чието сърце преливаше любов и всеодайнос към всички.

Тинка беше много бъбрива. Но за разлика от много бърборковци, тя беше и добър слушател. В болницата изслушваше пациентите, които седяха под сянката на пейката в горещите летни дни или по леглата, когато беше навън студено. Обичаше да се шегува. Плясваше по гърба всеки. който я разсмиваше. Всички я смятаха за чаровна.

Всичко това беше докато до нея беше съпруга ѝ. Когато той изчезна, другите жени не искаха това чаровно създание да се навърта край мъжете им.

Така тя загуби всичките си приятели. Бягаха от нея, като от чумава. „Приемите“, които тя организираше с мъжа си, на които канеше съседите, спряха. Вече не я канеха на рождени дни или по друг някой празничен повод.

По празниците, пред вратите на другите хора спираха коли, хората се прегръщаха и се поздравяваха, а тя стоеше в къщи с децата си.

Дълго време децата ѝ смятаха, че Нова година е семейно тържество, на което сладоледът се заливаше със шоколадов сироп, а телевизорът заглушава шума, който идва от съседите.

По-големият ѝ син много се изненада, когато разбра, че приятелите му използват тази нощ, да опитат домашните запаси от алкохол, докато родителите им официално облечени отиваха някъде.

– Какво, на Нова година седиш в къщи и киснеш край полата на майка си? – присмиваха му се те.

– Да, – смутоляваше засрамено момчето.

Всъщност чаровната му майка, след като беше загубила съпруга си, стоеше в къщи сама.

Росица беше възрастна жена. Не беше на легло, но трудно се движеше. Рядко някой я посещаваше. Но имаше и хора, които идваха при нея, макар че си ги поръчваше по телефона.

Днес Дима беше дошла при нея. Росица беше я повикала да ѝ направи косата, но преди това трябваше да я измие.

Росица беше навела глава над мивката, а Дима внимателно ѝ миеше косата.

– Достатъчно ли е, мила? – попита тя възрастната жена.

– О, да. Точно така исках. Сега се чувствам по-млада.

И двете жени се засмяха.

– Винаги, когато искам някой да ми направи косата, поръчвам да ми изпратят теб. Друг не искам. На друг не давам да ме пипа.

– Много мило, Роси, но и другите момичета работят добре, – смутено каза Дима.

– О, стига. Позволи ми да те похваля малко. Ти винаги намираш най-точните думи и изслушваш старческите ми приказки. Не разбираш ли, че не е само за фризирането на косата ми те викам?

Старата жена задържа издайническите съзлзи, които се прокрадваха в очите ѝ. Потупа с треперещата си ръка младата жена и ѝ каза:

– Благодаря ти, скъпа! Ти си неоценим дар за мен.