Те стояха един срещу друг и се гледаха. Страхът гледаше нахално и се усмихваше враждебно, а Вярата му противостоеше със спокойствие и сигурност.

– Ха-ха-ха, …. ха-ха, …. – гласът на Страхът кънтеше жестоко и разтърсващо. – Хората смятат, че могат да ми се противопоставят с надеждата, смелостта и силата си.

– Но много от тях не знаят, че ти се страхуваш само от мен – Вярата.

– Аз действам парализиращо, – изкриви устни предизвикателно Страхът. – Потушавам мира и атакувам основата му, именно теб, Вяра. Когато съм налице, спокойствието у хората излиза през прозореца.

– Мнозина знаят, че твоят корен е съмнението, – спокойно каза вярата.

– Да аз внасям колебание и недоверие в Бога, – изпъчи се гордо Страхът. – Нека човеците смятат, че Господ няма да изпрати помощ и че не е способен да се справи с кризата.

– Да, но Бог е тук и Той ще снабди всяка тяхна нужда от Своето богатство в слава, – възторжено възкликна Вярата. – За Него всичко е възможно.

– Но аз ще заплашвам не само с думи, но и с дела, – крещеше Страхът.

– Бог ще даде мъдрост на хората и те няма да се травматизират от теб. Дори и да се изпълнят заканите ти, Господ ще помогне на людете да се справят с предизвикателствата.

Страхът съскаше и удряше всичко край себе си.

– Когато човеците намерят подкрепа в Божите обещания, те непременно ще победят, – продължи въодушевено вярата. – Твоите напасти, болести и вируси не ще поставят хората в безизходица, защото те ще имат мен – Вярата като силно и мощно оръжие.

– На какво разчиташ? Нима твоите жалки хора ще се фокусират на това, което може да стане реалност? – със стиснати зъби и гнява произнесе Страхът.

– Не, те ще уповават на това, Което е истинско. Истината за Бог и Неговата любов, увереността, че Той се грижи за всеки, оставил се в ръце Му и очакването, че Той ще снабди потребностите на людете си, ще донесе онзи непознат мир в сърцата на хората, който ще им помогне да преминат през всичко.

Минко бе навел глава. Отдалече се забелязваше, че нещо сериозно го измъчваше. Дядо му Тодор го съзря и го повика:

– Сине, какво ти е потопило днес гемиите?

Момчето въздъхна, очите му се насълзиха и аха да се разплаче, но успя да се въздържи и промълви:

– Дядо, с каквото и да се захвана нищо не върви. Аз ли съм най- неспособния човек на този свят? Каква е целта на съществуването ми?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Един от начините, по които Бог отговаря на това твое притеснение, е чрез дарбите и талантите, които е вложил в теб.

– Че аз имам ли такива изобщо? – попита Минко с плаха надежда.

– Дарбата е нещо, което ти се отдава лесно. Идва ти някак отвътре.

Минко мълчеше и очакваше дядо му да каже още нещо, което да го измъкне от депресията.

– Истинският художник знае как да съчетае формите и цветовете. Той се наслаждава в това, което прави. Много музиканти чуват първо музиката в главите си, а след това я записват на лист хартия. На някои им се отдава да организират хората в даден празник или събитие. Други помагат на хората да оправят живота си и взаимоотношенията си, като ги съветват.

Минко бе зяпнал дядо си и нетърпеливо попита:

– А какъв е моя талант? Каква е дарбата ми?

– Няма значение какви са, – каза старецът като повдигна нагоре показалеца си, – важното е да го правиш с голямо удоволствие. Просто прави това, в което си добър.

– Ами …, – нерешително се обади Минко.

– Ако не си сигурен, просто действай чрез това, в което си способен и ще видиш как Бог ще подкрепи избора ти, благославяйки усилията ти. Не се опитвай да правиш това, което не ти е дадено.

Очите на Минко заискряха

– Когато хората работят нещо, в които не са добри, те са нещастни, както и всички около тях. Но когато са на точното си място, те ще се справят отлично с работата си и ще бъдат благословение за колегите си.

Петър и Мими отново се сдърпаха. Той бе склонен нещата да отминат, но не и тя.

След всяко разногласие Мими продължаваше да му натяква отново и отново, това, което се бе случило преди.

– О, нека да забравим това, – казваше раздразнено Петър.

А Мими още по настървено му отговаряше:

– Да забравим, как ли пък не! А после да продължиш да правиш нещата по същия начин.

– Нали вече сме изяснили този проблем, – безпомощно повдигаше ръце Петър. – Защо продължаваш да го правиш на въпрос.

– Знам, че и ти като останалите мъже си склонен нещата просто да отминат, но не и аз – Мими изкрещя възмутена.

– Ти знаеш ли изобщо какво означава думата „прощавам“? – попита привидно спокоен Петър.

– Да си премълча и да се направя, че не забелязвам, – с ирония подчерта Мими.

– Не, – поклати глава Петър, – да простя означава да се откажеш от негодуванието си срещу някого, да го забравиш, да не го споменаваш вече.

– Да, да, …. – гневът клокочеше в гласа на Мими.

– Не разбираш ли, че ако не можеш да простиш, това е все едно да пиеш отрова, а да чакаш другия да умре, – кротко каза Петър.

Мими вдигна ръце и напусна полесражението.

Имаше сив косъм и малко накуцваше. Викаха му Марко. Добродушно и послушно магаре бе. Не проявяваше упорство и безропотно носеше всичко, с което го натовареха.

Един ден леля Дина със сина си го претрупаха със кофи и тенекиени кутии и тримата се отправиха към мандрата.

Пътя макар и черен бе добър, но стигнаха стръмната пътека, по която човек трудно се изкачваше. Хората се запъхтяваха, за това бавно пъплеха по нея.

Беше вече обяд, когато се заоблачи. Стъмни се и загърмя. Заваля силен дъжд. Бе страхотна буря, нищо не се виждаше. Жената и синът се държаха за самара на магарето.

Тримата едва вървяха. Леля Дина от време на време подвикваше на сина си:

– Не бой се, само се дръж здраво.

Изведнъж магарето спря. Колкото и да го дърпаха, то не помръдваше.

Леля Дина се ядоса и му обеща:

– Само да се размине тази пущина и такъв бой ще ти дръпна, та да знаеш друг път да не се инатиш така.

Тримата доста време стояха под ударите на безмилостния вятър. Бяха целите мокри от пороя.

Накрая бурята утихна, дъждът спря и просветля.

Изведнъж леля Дина прехапа устни и извика:

– Марко, ти си ни спасил от гибел, а аз бях готова да те натупам.

Тъй като пътеката свършваше, магарето бе спряло накрая ѝ. Следваше дълбока пропаст.

Бай Нено бе добър човек. Видеше ли някой в нужда веднага се притичваше на помощ. Не се щадеше.

Колко пъти са идвали при него с молба:

– Бай Нено дай ми двадесет лева назаем, на заплатата ще ти ги върна, че нямаме хляб в къщи.

– Помогни с някой лев, бабата се разболя и нямам пари да я откарам на болницата.

– Закъсал съм го яката, само ти можеш да ме спасиш …

– Счупих ръка , а за гипсо искат пари, ама вчера дойде сина и му дадох всичките си, сега от къде да взема. Дай пък на пенсията ще се оправим.

И така един за едно друг за друго, но все пари им трябваха и все при бай Нено тичаха.

Добрият старец даваше, какво да ги прави. Някои се възползваха от добрината му и не връщаха парите, но той не се сърдеше, защото знаеше, че така такива далече няма да стигнат.

Имаше и хора, които искаха да върнат заемите, но не можеха.

Случваше се я някой близък да почине или те самите попадаха в болницата, а след това забравяха за добрата ръка протегната в тежък момент.

Бог е милостив и търпелив спрямо нас, но ние сме слепи за добрините му. Едва ли ще можем да се разплатим с Него за всичко, което е направил за нас, но Той не иска това.

Спасението и благодатта са дар за нас, но дали ще Го последваш зависи само от теб.