Животните взеха да пестят редовно. Започнаха да се лишават дори от храна. Тежко и трудно им беше, но накрая си купиха телевизор.

– Ех, – въздъхна таралежът, – сега целият свят е пред нас.

Мина се време, еуфорията отстъпи назад. Започнаха да се обаждат стомасите на горските обитатели.

– Храна, храна – закрещяха, заскърцаха със зъби животните.

Проточиха се дълги спорове, но това, което би задоволило физическите им тела отсъстваше.

За да се избегнат сълзи и оплаквания, решиха:

– Който си ги позволи, да бъде наказан.

А мечката се закани:
– Само да чуя някой да казва, че сме мързеливи, аз ще се разправям с него.

И от храсталаците, дърветата и всяко кътче на гората се събираха всякакви животни и по цял ден и цяла нощ гледаха телевизия.

Никой вече не събираше плодове, гъби, корени, ….

Нямаше танци, игри, песни, ….

Всички зверове без изключение се бяха погребали в синия екран.

Имаше безкрайни сериали за гъбите, корените, билките…. От екрана се чуваха песни, смехове…..

А животните седяха пред екрана и всичко жадно поглъщаха.

Чудо на чудесата. Да предпочетеш фалшивото пред естественото.

В животинското царство бе настъпила бъркотия. Никой не спазваше закона. Всеки си живееше, както си знаеше.

Всички се надвикваха, никой никого не слушаше.

На царя на животните, могъщия лъв придирчиво замрънкаха:

– Всяка причинена вреда на властта идва от ума.

Припълзя и торния бръмбар. Той бе вещ по не знам какви науки. Стигна до ухото на царя и му прошепна:

– Нека се инжектират всички с такова лекарство, че по-малко да мислят. Тогава по-лесно ще ги управлявате.

На лъвът това се понрави и той издаде закон:

– Всички да се инжектират.

А официалният вестник на животните веднага отбеляза:

– Така ще се избегнат всякакви заболявания на главата.

Дойде и магарето, но него не го инжектираха. Завайка се животното, а после със силен глас зарева:

– Защооо-оо… иа… иа? Нали и аз съм поданик на това царство ….

Около него всички се засмяха:

– Ти нямаш ум, следователно не се нуждаеш от инжекция.

И каква излезе тя? Който няма ум, не мисли. Той не е опасен.

Всички познаваха Сашо. Викаха му „интелигента“. Дали защото обичаше да спори или за това, че говореше с такива думи, които околните често не разбираха.

Още от сутринта Сашо се чувстваше като пребит. Извади смачканите си дрехи от шкафа, където ги бе набутал предния ден и мудно ги нахлузи.

Едва намери обувките си. Едната бе под леглото, а другата бе избягала в коридора.

Погледна се в огледалото, но не пожела да се обръсне. Каза си:

– Брадата ми не е толкова голяма. Утре ще я махна….

Тъжен и подтиснат тръгна на работа.

На улицата го срещна едър мъж. Изгледа цяла нощ е бил в компанията на не една бутилка алкохол. Едното му око бе насинено. Май се бе стигало и до бой.

Пияницата погледна Сашо, прецени го. Стори му се, че е от неговия сорт и се провикна:

– Ей, земляк, можеш ли да ми кажеш колко е часът?

Сашо присви очи, изгледа пийналия и с неудоволствие каза:

– Извинете, но мога да ви кажа приблизително кое време е …

Пияният започна да нервничи:

– Не ме мотай човече, казвай!

Сашо въздъхна дълбоко и безизразно отговори:

– Четвъртък …

Пияният размаха предупредително ръка:

– Ти мене за какво ме вземаш? Я се погледни!

Сашо огледа смачканите си дрехи, потърка с ръка брадясалото си лице и без да добави каквото и да е, тръгна омърлушен към работното си място.

Улицата бе погълната от мрака. Колите пред блока мълчаливо дремеха. Една от лампите на улицата премигваше от време на време, но така и не запали. Въздухът все още бе горещ, прохладата щеше да дойде в късните часове на нощта.

Стамен и Велко седяха в тъмната стая и тихо разговаряха. Не бяха светнали лампата заради мухите и комарите, които привлечени от светлината веднага щяха да нахлуят през отворения прозорец.

– Лесно се увличаме, – каза Стамен, – особено, когато се стремим да постигнем нещо.

– Усещаме натиск върху себе си, за да достигнем дадени резултати, – изпъшка Велко.

– Състезаваме се за признание, – усмихна се Стамен.

– Това е така в света, – отбеляза Велко, – защото хората се оценяват по техните достижения.

– Да, но това води до притеснение, – поклати глава Стамен.

– Колкото и да се стараем, не можем да бъдем достатъчно добри, – отбеляза Велко.

– Искаме да бъдем перфектни, но си оставяме несъвършени, – въздъхна Стамен. – Дори зрелите хора се провалят.

– Правим грешки и се самоосъждаме, – наблегна Велко, – а това води до порочен кръг, от който няма изход.

– Така е, – съгласи се Стамен. – Искаме да постъпваме правилно, но не успяваме, а после съжаляваме.

– Какво можем да направим в случая? – попита Велко.

– Най-добре е да се обърнем към Бога. Разчитайки на Него и като използваме силата Му, можем да се освободим от тиранията на плътта и духа на осъждение.

– Само чрез Господа можем да достигнем до хармония, защото Той ни прощава и ни дава мир в сърцата, – потвърди Велко.

Двамата продължаваха да седят в тъмната стая, но бяха открили разковничето.

Ако днес се чувствате в капан, живеете в омагьосан кръг, отдайте живота си на Исус и Той ще ви даде сила да преодолеете всяко притеснение, болка и неприятност.

В училището щеше да има голям празник. На Атанаска ѝ ушиха красива бяла рокля за случая.

Когато се готвеше да тръгне за тържеството, тя обу бели чорапи и бели обувки. Истинска принцеса в бяло.

Когато наближи моста, който щеше да я отведе на другия бряг, където бе училището, Атанаска видя, че в реката се дави малко котенце.

Тя веднага слезе надолу по брега. Краката ѝ затънаха в тинята, но момиченцето продължи напред във водата. Успя да хване уплашеното животинче и го изнесе на сушата.

Атанаска бе цялата в кал и мазни петна от мазут. Всякакви боклуци бяха полепнали по красивата ѝ бяла рокля.

Момичето закъсняваше и побърза към училищната сграда.

Когато я видяха, децата започнаха да ѝ се смеят, а една от учителките ѝ се скара:

– Как можеш да дойдеш такава окаляна? Бързо в къщи. Иди се преоблечи и ела.

Атанаска бе прегърнала котенцето. Разплака се и потегли към дома си.

Като я видя майка ѝ едва не припадна., а баба ѝ кротко я попита:

– Насе, какво ти се е случило?

– Бабо, – момичето плачеше с глас, – котето ….реката …щ …. удави

И тя показа малката космата топка, която се бе сгушила в нея.

– Роклята, – извика майка ѝ, когато се посъвзе малко, – хубавата рокля, ….. съсипала си я.

Но баба ѝ я разбра.

– Няма нищо, – добродушно каза старата жена, – нашето дете е милостиво. Притекло се е на помощ на това малко удавниче. Насе, иди се измий и се преоблечи, че ще пропуснеш празника.

– А котето?

Очите на момичето умоляваха: „Нека да остане у дома“.

Майка ѝ въздъхна и добави:

– Добре, нека остане.

На този ден нямаше по-щастлива от Атанаска.