Мариела и Жоро бяха останали сами тази неделя. Това време бе за споделяне и разискване на належащи въпроси.

Но …. се скараха.

Смешно, но както винаги до сега за дреболия.

Жоро бе забравил да почисти трохите оставени на дъската, след като наряза хляба.

Двамата не продължиха да си крещят и да се обиждаха грубо. Просто си наложиха мълчалива терапия за няколко часа.

Това бе начинът им на реагиране след кавга.

Мариела се нацупи, взе книга и се зачете.

Жоро изми и почисти кухнята. Простря прането, въпреки протестите на жена си.

– Моля те. Това не е твоя работа.

След това той мина с прахосмукачката хола и коридора между стаите.

Въпреки горчивото разногласие, завършило с вечно ужасяващото „мълчание“, Мариела беше изумена от желанието на съпруга си.

С действията си той ѝ показваше, че безусловната си любов не е разклатена от малката битка.

– Нещата не винаги са перфектни, – каза си Мариела, – но той не спира да ме обича и да ми показва това.

Да, този мъж се стараеше да обича жена си, както Исус обича църквата си, дори когато обстоятелствата могат да диктуват съвсем друго.

Ана бе ненаситен читател. Началото бе положено, когато малкото момиченце държеше първата си книга в ръце.

Любовта ѝ към страхотните истории растеше със всеки изминал ден.

Пораствайки нейните интереси се задълбочаваха и разширяваха.

Ана премина от детските истории към разказите, докато стигна до произведения наситени с напрежение, драма, тайнственост и загадъчност.

Веднъж тя разговаряше с майка си за нов фантастичен роман, който току що ѝ бяха подарили.

– Аз вече знам какво става накрая, – възкликна Ана.

– Как така? Ти още не си започнала да четеш тази книга, – изненада се майка ѝ.

– Много просто, – засмя се момичето, – прочетох последната глава.

– И сега няма да прочетеш този роман?

– Напротив, – възмути се Ана, – исках само да науча как завършва историята. Сега вече мога да се потопя в моментите на напрежение и голямо изпитание, през които преминават героите.

Майката бе шокирана от нарушаването на негласните правила за четене на книги, но в крайна сметка тя успя да оцени и уважи логиката на дъщеря си.

– Ако знаем крайната наша дестинация, – каза си тя, – ние смело ще пътуваме с Христос в настоящето. В Неговото възкресение и възнесение ние виждаме, че победата над греха и смъртта ни осигурява по-добро бъдеще.

Майката се усмихна на себе си и се вгледа внимателно в дъщеря си.

– Четем последната глава на Словото с надежда и насърчение, – продължи хода на мислите си тя. – Те са ни необходими, за да се ориентираме в изпитанията и изкушенията, в ежедневните радости и борби на този живот.

Станко бе застанал на терасата и наблюдаваше как се появява утрото.

Тъмнината започна да се отдръпва, когато слънцето стана видимо на хоризонта.

Появиха се цветове с всякакви нюанси, на които им предстоеше да се слеят в един сноп съвършена светлина.

Изведнъж слънцето се разкри в цялата си красота. Докато величествено обливаше земята и всяка закътана долина със лъчите си, птичи хор поздравяваше утрото.

Ясната утринна светлина пробуди в сърцето на Станко жажда за истината. Такава, която можеше да го очисти и настрои в хармония със всичко около него.

Ветрецът, който леко подухваше предизвика у младежа желание за среща с Бога.

Творецът вдъхна животворяща струя и изпълни ума на Станко със Своите мисли. Породи у него вътрешен стремеж за нов живот.

– Какви мисли, копнежи и желания пораждат у мен това утро! – каза си Станко и се усмихна. – Сега се чувствам обновен, защото преживях Бога и съм сигурен, че Го има.

Станко се протегна, вдигна ръце нагоре и извика:

– Господи, какво щях да правя без Твоето прекрасно утро? Щях да се лутам в този мрачен и греховен свят, живеейки своя жалък живот.

Калчо отиде днес на църква без да подготви сърцето си. Забеляза свещеника на колене и си каза:

– Сега непременно трябва да му представя проблемите си, нищо че се моли.

По-късно се спря и поклюкарства с Минчо, за Петър и Васил дяконите в църквата.

Започна богослужението, но на Калчо изобщо не му се пееше. Не закъсня и оправданието:

– Тази музика не ми харесва.

Докато свещеникът проповядваше Калчо проверяваше емейлите и текстовите си съобщения по телефона. По едно време се заслуша в думите на проповедта, но колкото да направи някоя и друга забележка:

– Пак същите неща….. Не можа ли да измисли нещо друго?…. Омръзна ми, …..кога ли ще свърши?

Когато богослужението приключи, Калчо се изниза бързо пред вратата, без да се здрависа със никого.

Бързаше, а не знаеше за къде.

– Дрън дрън, – Калчо се усмихваше нахално, – Словото водело до промяна ….

Изведнъж ги обгърна тъмнина. Нещо грубо го задърпа нанякъде. Той оплете краката си и падна, но нещото не се отказваше и го влачеше по-нататък.

Тъмнината се сгъстяваше като че ли още повече.

Калчо понечи да извика, но гласът му бе изчезнал. Замята се и заскимтя ….

Внезапно се намери в леглото си, целият облян в пот. Огледа се и заплака:

– Слава Богу, че това бе само сън.

Стана от леглото, облече се, изми се и застана на колене:

– Господи прости ми. …… Макар и явно да не съм извършил всичко това, но то бе дълбоко в мен. Имах желание да се опълча и да се противопоставя на всичко свързано с църквата и Теб. Прости и ми помогни …..

Заваля сняг. Ситен бе, но натрупа малко. Бяла пелена покри дворовете и покривите.

Хората си казаха:

– Аха най-после и зимата се показа.

– Крайно време беше, влязохме в декември.

Но на другия ден прокапаха стрехите. Сякаш пролет пукна. Пекна слънце и скритата зеленина под снега смело надигна глава.

Емил и Зарко се бяха облегнали на близката ограда. Примижаваха срещу слънцето, подложили лицата си на топлите му лъчи и тихо разговаряха.

– С тези ограничения се чувствам като в затвор, – подметна Емил.

– По-лошо е когато сами си създаваме капани от нашите мисли, навици, действия и досадното минало, което не ни оставя намира, – добави Зарко.

– Няма по-голям затвор от този, който сами сме си създали, – довърши мисълта си Емил. – Килиите в него имат решетки изградени от собствената ни несигурност.

– По-скоро от дълбоката убеденост, че нещо вътре в нас е сериозно повредено, – усмихна се тъжно Зарко. – Носим това като верига около вратовете си.

– Всички сме на тоя хал, особено в днешното време, – поклати глава Емил. – Това може да се промени, ако на човек му се случи нещо, което силно да го разтърси.

– Евангелието е най-разтърсващата мярка, – възторжено заяви Зарко, – окървавеният кръст. Смъртта на Самият Бог заради нас и Неговото възкресение, които са израз на Божията любов и сила.

– Какво искаш да кажеш? Има ли надежда за нас? – отчаяно провлачи гласа си Емил.

– Повтаряй си го всеки ден: „Има светло бъдеще, но само в Исус Христос“.

Емил изгледа Зарко и си помисли: “ Кой знае, може и да е прав. И от други съм го чувал“.