Преди да го срещнат, Ким бе живял един мрачен и подтиснат живот. Вечерно време избягваше срещи с буйни малки деца, които го дърпаха за козината, ушите и се опитваха да го влачат нанякъде.

Когато търсеше подслон се натъкваше на ръмжене и единственото нещо, което правеше бе да побегне, преди да бъде наръфан.

Ядеше единствено това, което можеше да докопа от обърнатия контейнер.

Един ден доведоха Ким в приюта за животни. Той бе много слаб. Имаше огромна захапка, а лапите с форма на патешки крака го правеха нежелан.

Ким имаше нужда от семейство.

Един ден приюта бе посетен от баща и син. Когато Владо видя Ким, много го хареса.

Болните зъби и раздразнителното ръмжене, затвърдиха желанието на бащата на Владо да запази известна дистанция от кучето, което бе избрал синът му.

– Не го харесвам, – заяви той на Владо. – Той е твърде малък и грозен.

Думите на бащата причиниха голяма болка на момчето, но психиката на Ким остана невредима.

Когато отчете огорчението на сина си по лицето му, той добави:

– Добре, добре, ще го вземем, щом толкова ти хареса, – макар и с нежелание даде съгласието си бащата.

Щом го прибраха в дома си, започнаха да се проявяват неразкритите до сега недостатъци на новото допълнение в дома.

Ким си избра да лежи върху възглавницата на дивана, от където можеше да гледа през прозореца заплашителния външен свят.

Мразеше да го вдигат, но използваше всяка възможност да се свре в нечий свободен скут и да спи там продължително време.

Изненадващо бе, но всички в този дом започнаха да харесват Ким.

Желанието му да „маркира“ територията из цялата къща, се превърна в неудобство за всички. Почистиха килимите, но Ким пак успя да повтори процеса на маркирането.

Сблъскаха се разочарованието на кучето с чистенето и дезинфекцията. Резултата бе един и същ всеки път.

Ким въздишаше дълбоко и се настаняваше в скута на този, който най-много бе мърморил против „маркирането“.

Пренебрегването на тази досадна практика беше почти мигновено, тъй като привързаността на четирикракия любимец беше неимоверно изобилна.

Един ден бащата на Владо гледаше тъмното петно до Ким и бе готов отново да му се скара, когато си спомни за безпределната любов на Бог.

– Да, – каза си той, – Той ме обича и не се е разочаровал от нередностите, които върша всеки ден. Бог знае моите бъркотии и грешки, преди да се случат. Той по никакъв начин не е изненадан от тях или опасения ми.

Бог вижда всеки грях преди да бъде извършен и въпреки това изпрати Сина Си като жертва, заместник, понасяйки наказанието, което ние заслужавахме. Любовта Му към нас е дълбока и привързаността му се простира безкрайно.

Така че скочете, въздъхнете и се свийте в скута на вашия прекрасен Спасител. Христос също изпитва удоволствие от нашата привързаност към Него, защото ние сме Негови възлюбени.

Ким продължаваше да дразни обитателите на дома, които го бяха приютили, но те намираха сили, усмихваха се и казваха:

– За негово щастие , ние имаме къса памет.

Позаоблачи се и хората се поуспокоиха:

– Свършиха се май горещините.

Не знам дали наистина се бяха свършили, но в селската кръчма бяха подели доста гореща тема:

– Не е важен критикът, – настояваше бай Нако.

– Какво толкова разкрива? – попита Минчо. – Че силният човек се е препънал или е могъл по-добре да свърши работата?

– Заслугата е на човекът, който се бори, – подчерта дебело Наум.- Неговото лице е покрито с прах, пот и кръв, но той продължава, не се отказва.

– Дори да сгреши и да не успее, пробва отново и отново, – подкрепи го Касим.

– Няма усилие без грешка и недостатък, – поклати глава дядо Продан.

– Кой всъщност се опитва да извърши делото? – Мартин изгледа събралите се предизвикателно, а след това отговори. – Този, който познава големия ентусиазъм, дълготрайна преданост и предава себе си за достойна кауза. Който в най-лошия случай, ако се провали, поне се проваля, докато се осмелява да направи много повече.

Другите го изгледаха смаяно.

Само дето не попитаха: „Тоя от къде се взе?“

Но Мартин продължи, все едно нищо не се бе случило:

– Далеч по-добре е да се осмеляваш да направиш неща, които си заслужават. Да печелиш славни триумфи, макар и обусловени от провал, отколкото да се нареждаш до онези бедни по дух, които нито се наслаждават, нито страдат много, защото живеят в сивия здрач, който не познава нито победа, нито поражение.

След такава реч най-старият в групата дядо Петър добави:

– Амин. Глупави сме, ако отговаряме гневно на всяка критика. Кой знае, Бог може да използва тези думи, за да ни научи на някои основни уроци, колкото и болезнени да са те.

– Позволете ми да привлека вниманието ви към думата приятел, – обади се отново дядо Продан. – Приятелството не е застрашено, а се укрепва от честна критика. Но – когато сте критикуван от човек, който почти не ви познава, филтрирайте това, . . . и го игнорирайте ако не ви върши работа.

– За това някои успяват, – не остана назад и Крум кръчмаря, – защото се вслушват в критиката и отсяват доброто.

Една неделя четирима млади мъже решиха да се катерят по стръмните скали, които си бяха избрали още преди две седмици.

По средата на изкачването Данчо се подхлъзна от скалата, започна да пада надолу и се приземи с трясък на перваза.

Другите трима се притесниха за него.

Самуил му извика:

– Данчо, добре ли си?
– Жив съм, …… но май си счупих и двете ръце!

– Ще ти хвърлим въже и ще те издърпаме нагоре. Просто лежи мирно, – каза Никола.

– Добре, – отговори Данчо.

След няколко минути тримата пуснаха въжето. Те работеха трескаво, за да изтеглят ранения си другар на безопасно място.

Когато го изкачиха на около три четвърти от пътя, изведнъж си спомниха, че той каза, че е счупил и двете си ръце.

– Данчо, – извика напрегнато Мирон, – Нали каза, че си счупил двете си ръце? Как, за Бога, се държиш?

– С зъъъъъъби, – отговори Данчо.

Не, другите хора не могат да помогнат в много трудни дни. Те може да са добри спътници, но със сигурност не могат да спрат болката.

Да се ​​държиш за ръце и да пееш по време на земетресение е малка утеха.

Какъв е отговорът? Как можем да се справим с трудните дни, когато врагът работи изключително добре, за да ни убеди, че Бог не го е грижа за нас?

Не падайте духом. Не се отказвайте каквото и да става. Упорствайте.

Бъдете силни, издръжливи, решени да преодолеете препятствието.
Стойте и съзнателно предайте всичко на Господа.

Позволете пълното въздействие на благодатта да тече през вашите мисли, вашите нагласи, вашите отговори, вашите думи.

Отворете портите и оставете тези добри неща да се разхождат свободно през вашия най-труден ден.

Тежки дни. Всички ги имаме. Някои дори са по-лоши от другите.

Когато Радой стигна до сградата, откри, че бурята бе съборила няколко тухли около върха.

Той монтира греда с макара в горната част на сградата и вдигна няколко варела, пълни с тухли.

Когато поправи разрушеното, останаха му доста тухли. Той го пусна надолу. И стана неочакваното, защото не бе съобразил, че варелът е по-тежък от него.

И преди Радой да осъзнае грешката си, варелът започна да се спуска и рязко го дръпна. Той се опита да се задържи, все пак бе доста далече от земята. Ако опиташе да скочи, щеше да се пребие.

На половината път срещна варела с тухлите, който падаше бързо.

Получи силен удар по рамото, след което Радой продължи към върха, където удари главата си в гредата, а пръстите му се заклещиха в скрипеца.

Варела се удари силно в земята и тухлите се разпръснаха.

Сега Радой стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

На половината път пак срещна варела, но вече празен, който бързо се издигаше нагоре. При разминаването Радой получи допълнителни наранявания по краката си.

Най-накрая нашият злополучен герой се удари в земята, приземявайки се върху купчината разпилени тухли. Изпусна връвта, която държеше, а празният варел побърза да се върне бързо на земята и силно го халоса по главата …. Радой загуби съзнание.

Дойде на себе си чак в болницата.

А по-късно се питаше:

– Защо изобщо изпълзях изпод завивките тази сутрин, щом не мога да се върна в леглото си тази вечер?

Повечето от нас изпитват затруднения с решаването на няколко проблема през деня, но когато започнат да се стоварват в изобилие, без облекчение и причина, започваме да се нервираме и мрънкаме.

Има хора, които ни обичат и наистина биха искали да ни помогнат, но ние не ги търсим. Трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Величко Славов бе от онези учени ентусиасти, които копнееха да открият нещо интересно в природата, за да привлекат погледите на научния свят към себе си.

Не знам как, но един ден Величко реши:

– Точно в тази планина вероятно има нов вид животно, което трябва да открия.

Той често отиваше до едно планинско село, забравено от хората. Там живееха предимно възрастни.

Вода черпеха от извори или кладенци. Нямаха електричество, пасяха животните си, садяха в дворовете си, чушки, домати, малко лук, но земята бе камениста и в нея най-добре вирееха картофи. А имаш ли картофи, можеш да изкараш зимата.

Горските пътеки ставаха непроходими, когато паднеше снега. За да се иде до най-близкото селище, където имаше магазин, трябваше да се върви пеша около шест часа и то напряко през урви и дерета.

Величко обикаляше възрастните хора и събираше информация.

Дядо Сотир реши да се пошегува с ученият:

– Още от баба и дядо съм чувал, че в околността се скита странно създание.

Славов наостри уши. Ето, такова нещо му трябваше на него.

Други от затънтеното село подеха шегата и по пътеките край селото започнаха да се появяват странни следи. А нощем се чуваше шум, сякаш някой се катереше по скалите.

Величко занесе в големия град тези слухове. Започна да пише статии за непознатото животно, дори цяла книга му посвети.

Много любопитни започнаха да идват в селото, особено през лятото. Всеки прибавяше по някоя своя приумица:

– Видях само длан, – хвалеше се един от туристите, – но тя не пасваше на никое животно от тези, които познавам.

– А бе и на мен ми се мярна, но бързо избяга и не можах добре да го разгледам, – добавяше друг.

В научните списания растяха публикациите за неизвестното животно, което никой не бе намерил.

Така в селото откриха хотел, където да отсядат туристите. Прокараха и път до там, та всеки да може да отиде с колата си.

Постепенно малкото планинско село се превърна в курортно селище.

Прекараха им ток. Вода течеше във всяка къща от чешмата.

Отвориха голям магазин на три етажа, в който имаше всичко необходимо. Дори сувенири продаваха на уж скрито животно зад скала или в клоните на дърво, където трудно можеше да се различи какво точно е.

Местните се усмихваха и се сбутваха едни други:

– Добре, че сполучливо подправяхме следите на това измислено животно и пускахме слухове за него. Сега и ние ще си поживеем малко.