Скоро го гледах как не дебнеше край плета на Кера, най-хубавата мома в селото. Днес го срещнах  край чинара. Поздравих ме се. Не се сдържах и го почнах:
– Къде скиташ в последно време? Не ти се седи сред старите хора?
– Нима за стар ме смяташ? – намигна ми дяволито.
– Гледам окото ти все към младите …
Той се усмихна и поглади брадата си. Наведе глава и рече:
– Че това грях ли е? Мъжът докато е млад опипва всичко без претенции за хубост и години, но когато мине петдесетте, трябва да прави сметка.
– Каква сметка? – загледах го изненадано.
Очаквах да изтърси пак някоя щуротия, беше известен в селото с шегите си.
Той се загледа в пръстите на ръцете си, като че ли щеше да брои и каза:
– Събираш твоите и годините на жена си и ги делиш на две и трябва да получиш само тридесет и две.
– Как така тридесет и две? – не разбирах още на къде бие.
Лицето му доби сурово изражение и започна спокойно да ми обяснява:
– Виж, днес съм на шейсет, стара баба не ми се полага. Да вземем молива и да започнем да правим сметката, колко млада трябва да бъде жената? Да видим, ….осемдесет… Я ти по-добре пресметни…. Е, нека да е малко по-вече.. нали е за добро.
Какво да го правиш нежна душа е, има своите увлечения и страсти…

Ораторът е твърде интересно явление за наблюдение.
Той като пипне веднъж катедрата, съвсем не иска да я остави.
Говори, говори, говори… Ще каже всичко, що знае, и всичко, що не знае.
Няма край потокът от думи… Хване ли ви, мъчно ще се отървете от него.
И като го слушаш, неволно си мислиш: „Горкият, навярно у тях жена му не го оставя да гъkне, та тук си отмъщава на нас, невинните слушатели…“

Той запали и ловко се вмъква в потока от коли. Караше чудесно. Аз се отпуснах и с удоволствие започнах да го наблюдавам.
Обичам отмерените и ловки движения на ръцете. Затова харесвам и билярда, чертаенето и стрелбата по мишени. Доставя ми удоволствие отчетливостта на мисълта, хладнокръвните и безпристрастни разсъждения. Затова се захванах и със счетоводство.
Емоционалният ми живот така безнадеждно се бе оплел, че се наложи да търся нещо конкретно, в което да запазя равновесие.
Затова с крайна неохота се разделям със старите си вещи, някой протъркан костюм или шапка. Тези стари, до болка познати неща ми дават опора, от която отчаяно се нуждая. Дали това не идва от страха за приближаващия край на призрачното ми съществуване?
Страхувам се, че ако загубя всичко това, ще загубя и….
Неволно опипах джоба си. Малкото шишенце си стоеше на мястото. Там си стои, откакто ми го даде един приятел военен хирург. Той постоянно ми напомняше:
— Внимавай с тези хапчета — казваше той, като заканително поклащаше пръстта си. — Едно премахва болката, две осигуряват спокоен сън. Глътнеш ли повече, вече няма да се събудиш.

Слънцето едва преваляше планината, когато по пътя се зададоха двама мъже. Единият небръснат с изпито лице, държеше ръцете си отзад заключени с белезници. Зад него вървеше човек на средна възраст с пушка в ръка. Веждите сключени враждебно на ниското му чело  подсилваха яда и омразата искрящи от очите му. Крачеше самоуверено като се оглеждаше надменно наоколо.
Към групичката приближи сгънат на две старец. Лицето му съсухрено и почерняло леко се обърна кум групичката. Беззъбата му уста едва отрони:
– Къде те водят?
Вързаният тежко въздъхна:
– Лошо….отивам да ме бесят.
Старецът надигна леко глава и каза:
– Недей се плаши…., че има и по лошо.
– От туй по-лошо, здраве му кажи, – поклати глава мъжът.
А същевременно си помисли, че стареца е луд и говори глупости.
Двамата мъже пристигнаха на мястото на екзекуцията. Изведнъж се появи запъхтян младеж, който носеше свит на руло лист. Оказа се, че е пристигнало ново нареждане.
Едва тогава арестуваният разбра, че има и по лошо от лошото, което го е сполетяло. Когато прочетоха заповедта се разбра, че вместо въже, окованият с белезници трябва да бъде набит на кол.

Колко хубаво нещо е пролетта! Когато дойде тя тропа на прозорците, пее и вълнува душата.
Щастлив е онзи, който може да се отдаде на нейното опиянение, без да се отрови нито за миг от страшната мисъл, че всяка нова пролет го приближава все повече към неговия край. За някои той е радост, а за други мъка и страх.
Пролетта е едно от ония напомняния, които природата ни е устроила на тоя свят. Нейните рожби се събуждат всяка пролет за нов живот.
А всяка пролет живота си отива от нас…