Това бе най-удивителния момент, отрязък от време неприличащ на никой друг. Защото тогава стана нещо поразително.
Бог стана човек. Небето се отвори и той вложи най-ценото в човешка утроба.
Вездесъщият стана плът и кръв. Този, които сътвори света, избра да зависи от грижата на едно младо момиче.
Той не дойде като ярък лъч в небето, нито като завоевател, но като такъв, чийто първият вик чуха доверчива девойка и обичащ работата си дърводелец.
Мария и Йосиф не са били царско семейство, но въпреки всичко, небето довери най-голямото си съкровище на тези „избрани“ родители.
Величието и Светостта в мръсотията на оборския тор.Този Младенец управлява вселената.
Троната му зала бе в мръсната кошара за овцете. А поклонението от ангелите е заменено с добри, но смутени овчари.
Погледнете тази трона зала. Наоколо не се движат богато облечени придворни. Няма скиптър и корона. От вън се чува мучене на крави, блеене на овце, тропот на копита и приспивната песен на майката, прегърнала бебето си.
Това можеше да се случи някъде другаде. Но това е удивителната история на царя, започнал от яслите в обора. Прекрачи прага или погледни през прозореца.
Той е тук.

Срещу чуждестранен дипломат, проникнал в чужд дом, не било повдигнато никакво обвинение.за престъпление. Той ударил с колата си оградата, отворил вратата с крак, събрал всички скъпоцености в една торба и ударил стопанина със кана по главата.
На пияният генерален консул сложили белезници, но после го пуснали, защото пострадалия решил да не го съди. Дипломатът можел да бъде наказан за хулиганство, но от това го защитавал международния закон за дипломатически имунитет.
Всички, които са приели Христос като спасител имат имунитет, но от друг вид. Той не ни защитава от светските съдилища, но ни защитава от осъждението съдния ден. Нашият грах има последствия, но не ни лишава от правото да попаднем на небето.
Как ще реагирате на такова снисхождение? Трябва ли да считаме прошката в името на Христос за индулгенция в егоистичния си живот?
Ако вярваме това, което се говори за робството на греха, ако се грижим за тялото и ума си, ако мислим за другите, ако мислим как той е страдал за нас, то не.
Имунитет, което ни дава Христос е даден с една единствена цел: да се покаже колко много Бог ни обича, и да ни обясни, че трябва да живеем за Него и чрез Него.

Пухкав сняг се стелеше по земята. Диди разбра, че още малко и приказната картина зад прозореца няма вече да се вижда. Момичето погледна светещата звезда на върха на елхата и реши да иде при баба си в кухнята.
Диди погледа как баба й прави празничната торта и каза:
– Бабо, как ми се иска да направят такава машина, в която да сипят брашно, мая и всичко необходимо за една торта. Да натисна бутона и моля, всичко е вече готово! Тогава ти няма да работиш толкова много. Това ще бъде истинско чудо!
– Но защо, скъпа, – уморено се усмихна бабата, – работата не ми тежи. Да ви храня за мен е удоволствие. Когато се върнат от работа татко, мама, брат ти от лекции, всички ще се зарадват на нещо вкусничко. А торта направена без душа, никой няма да хареса. Хубаво е, че няма такава машина, а ако тя се появи, съвсем няма да бъде чудо.
– Как няма да е чудо? – попита изумена Диди.
– Е, не истинско чудо, – поясни бабата.
– Не е истинско чудо ли? Винаги съм мислила, че например, компютъра е  чудо. А кое според теб е истинско чудо?
– Ти си още малка, за да разбереш това, – въздъхна бабата.
– Бабо, моля те, разкажи ми за истинското чудо? – започна да я умолява Диди.
Бабата въздъхна, постави тортата във фурната, изтри ръцете си, седна на дивана до внучката си и с недоверие гледайки към нея каза:
– Няма значение, ти все едно няма да разбереш….
– Ще разбера, моля те, само ми разкажи, – моли Диди баба си.
– Добре, –  примирено прибра ръцете си възрастна жена и започна.
Отдавна, много отдавна, точно преди Рождество, когато времето било снежно и мразовито, една стара бедна жена се връщала от пазара Тя носела старо палто, изтъркани ботуши и плетен шал.. Опитвала да стопли измръзналите си ръце, но нищо не се получавало, старите ръкавици не топлели.
Но не това тревожело старицата. Жената била огорчена от това, че за рождествената трапеза успяла да купи само хляб, а пари, за подаръци на внуците не й останали. А толкова много й се искало да им подари нещо.
Животът им бил тежък и труден. Живеели в една стая, постоянно гладни и им било студено, защото нямали пари за дърва. Бащата една тъмна нощ бил изведен нанякъде и не се върнал., а майката тежко заболяла. Скоро младата жена умряла. А бабата взела внуците си да ги гледа. Самата тя била болна и стара.
Пътят бил хлъзгав и трябвало внимателно да си гледа човек в краката. Изведнъж жената забелязала на тротоара хартийка. Вдигнала я и не повярвала на очите си. Били три лева. По това време тези пари били доста много. Старицата се отправила към магазина, като си представяла колко много неща може да купи. Но нещо я спряло.
По това време на покрива на църквата стоял ангел. Ангелът виждал как душата и се бори с желанието. Желанието казвало:
– Иди бързо в магазина, купи подаръци за внуците си..
Душата я разколебавала:
– Намери собственика им и му ги дай…
С облекчение и радост ангела виждал, че жената клони към идеята да намери собственика. Самата тя бедна и гладна изпитала съжаление към него: „Ами ако, – мислила си жената, човекът загубил тези пари, е правел сметка да купи подарък на децата си и ги е загубил? Мога ли да зарадвам внуците си,  за сметка на чуждата мъка?“
Жената се засрамила, та това не били нейни пари. Но как да намери собственика им посред зима? Какво да прави? Старицата постояла известно време, а после се отправила към църквата. Вратите й били още отворени. Възрастната жена бързо приближила кутията с даренията и пуснала в нея парите.
Ангелът видял как горещи сълзи се стичали по бузите на възрастната жена, когато излизала от храма. Тя виждала внуците си, плачела и се самообвинявала.
Ангелът поискал да помогне на старицата и дълго мислил как да го направи. И изведнъж се сетил, че жената има далечен роднина, втори неин братовчед, но той не я зачитал много. Имал само едни роднини, това били парите. И тялото му и душата му били затлъстели, а край него било само тъмнина и мръсотия. Ангела се усъмнил в изхода на намеренията си, но се укрепил в Бога и полетял към братовчеда на тази жена.
Той през това време се бил затворил в дома си и броял пари. Проверявал колко са се прибавили през тази година. Ангелът започнал да обикаля около дома му…… Изведнъж мъжът си спомнил, че има братовчедка, която отдавна не е виждал….
Засмял се ангелът, когато видял как мъжа влязъл в магазина, накупил много неща, сложил ги в една чанта и се запътил към дома на братовчедка си.
А старицата в това време пристигнала в квартирата си, бавно се съблякла и унило тръгнала към стаята. Внуците вече спели. Уморена, тъжна и разстроена, седнала на стола и запалила свещта на масата.
Гледала пламъка и си спомняла миналото. Родният и дом, щедрите угощения за бедните, как се готвели за Рождество.. Колко много й се искало да подари на внуците си частица от това, което тя е видяла в детството си….
Изведнъж някой почукал несмело на вратата. Станала старицата да види кой е дошъл. Тя била изненадана, когато видяла на прага пълен мъж с очи, подпухнали от мазнина. В него тя едва познала братовчед си, когото не била виждала от младостта си.
Той коленичил пред нея  и й  казал, че през всичките тези години е постъпвал неправилно. Те седнали на празната маса един до друг и заплакали.
На следващата сутрин, когато децата се събудили видели в ъгъла красиво украсена елха и планина от подаръци. В стаята било топло и уютно.
На вратата стояла старицата и братовчед й облени в сълзи от радост. Радвали се и ангелите като гледали поправели я се скъперник и умеещата да прощава добра жена.

Имало някога един обущар. Овдовял рано и живеел само с малкия си син. В навечерието на Рождество момчето казало:
– Днес при нас ще дойде Спасителят.
– Сигурен ли си? – попитал обущаря.
– Ще видиш, ще дойде. Самият Той ми каза.
Чака момчето скъп гост, през прозореца поглежда, а там няма никой. И изведнъж вижда как две деца бият малко момченце, а то даже не се и съпротивлява. Хукнал синът на обущаря към улицата, разгонил побойниците, а спасеното момченце поканил у дома си. Нахранили го, измили го, сресали го и синът на обущаря казал:
– Татко аз имам чифт ботуши, а на новият ми приятел пръстите се подават от обувката. Позволи ми да му ги дам, виж колко е студено навън. А днес е и празник.
– Добре, направи както искаш, – съгласил се бащата.
Дали на малчугана ботушите, а той радостен и сияещ си тръгнал за в къщи.
Минало известно време, а синът на обущаря стои при прозореца, скъп гост очаква, Спасителят.
По край домът им минал просяк:
– Добри хора, утре е Рождество, а аз три дена хляб в устата си не съм слагал. Дайте ми нещо да похапна, заради Христа!
– Влез дядо, – поканило го момчето. – Да ти даде Бог здраве!
Нахранили и напоили старецът и той си тръгнал весел.
А момчето все Христа чака и започна вече да се безпокои. Настъпила нощта, запалили уличното осветление, снежната виелица намитала още сняг. Изведнъж синът на обущаря завикал:
– Татко до стълба стои жена с малко дете на ръце. Те са бедни, а вън е студено!
Излязъл синът на улицата и довел жената с детето в стаята. Нахранили ги и ги напоили. А момчето казва:
– Къде ще отидат в този студ? На вън такава виелица вилнее. Татко, нека пренощуват у дома.
– Но къде ще спят у дома? – попитал обущаря.
– Как къде? Ти ще спиш на дивана, аз на сандъка, а те на леглото.
– Ами, добре.
Накрая всички легнали да спят. И сънува момчето, че най-накрая при него идва Спасителя и ласкаво му говори:
– Сине, мой! Бъди щастлив през целия си живот.
– Господи, аз толкова много те чаках, – удивило се момчето.
А Господ му казал:
– Та Аз три пъти при теб идвах, скъпи мой. Ти и трите пъти Ме прие, по най-добрия начин. По-добре едва ли би могло да стане.
– Господи, кога си идвал? Не съм те забелязал.
– Ти не Ме позна и въпреки това ме прие. Първият път, когато спаси малкото момче от хулиганите, Мен спаси. Както аз получих оплюване и бях наранен от зли хора, така и това момче… Благодаря ти, мой мили приятелю!
– Господи, а кога за втори път си идвал? През цялото време гледах през прозореца, но не те видях, – попитало момчето.
– Втория път, като просяк седнах на трапезата ти. Вие с баща ти сух хляб ядете, а за празника ме гостихте с торта.
– Добре, а третия път, Господи? Ако бях Те видял, сигурно щях да те позная.
– Третия път, Аз нощувах у теб с майка си.
– Как така?
– Когато бягах от Ирод в Египет с родителите си, ни дадоха подслон, както направи и ти с баща си. Бъди щастлив, сине мой, през целия си живот.
Когато се събудило сутринта, синът на обущарят попитал:
– Къде са жената и бебето? Виж в къщи няма никой.
Ботушите, които вчера бе подарил на момченцето, стояли в ъгъла. Тортата на масата била недокосната. А в сърцето на момчето имало толкова много радост, колкото никъде другаде.

Вечерта преди Рождество усещаш, че ще се случи нещо необикновенно.
Подаръците са приготвени отдавна и чакат своето време.
Снегът остави дребни парцали от скреж след себе си и се укри някъде. Дали ще се радваме на нова партида снежна интермедия, никой не знае, дори и метереолозите повдигат ръмене и разперват ръце.
Времето наближава, а сърцето се изпълва с необикновени предчувствия за радост от очакването на нещо….
Ухае на печено месо и топъл хляб. Елхата е наредена и ти си в най-красивата си рокля.
Рождество! Сърцето ти сякаш ще изхвръкне от гърдите. Не смееш да мръднеш, за да не разрушиш, това, за което… сега не предполагаш. Но какво ще стане?
Ето вече си в църквата. Поглеждаш хората и разбираш, че и те също чакат…
Въздишаш. Не може ли по-скоро? ….. Очакването и нетърпението се сблъскват…
Но всички тези подаръци, поздравления, усмивки, прегръдки, отнемат толкова много енергия.
Не си спомняш кога си легна, трудно можеш да възстановиш вчерашната проповед в главата си…
Колко бързо премина Рождество…Все още има неизмити чинии, поздравителните картички от приятелите са още на масата…
Отново е вечер. Всичко е прибрано, подаръците са раздадени, поздравите са приети и ти отново си у дома. И вече нищо не очакваш. Просто взимаш Библията от рафта и продължаваш от там където си стигнал. Отваряш книгата и трепваш. Ти отново Му говориш, а Той на теб…
И през всичкото време на празника, когато съм чакала нещо необикновенно да се случи, Той е чакал мен…
Сега се върнах…И обикновената вечер се превърна в нещо….изключително….