В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.

На този остров в Чесапикския залив, Северна Америка, някога са живели хора, но сега е абсолютно пуст.
Първите жители са се заселили на него през 1600 г. До средата на XIX-ти век островът е бил гъсто населен със селяни и рибари.
В началото на ХХ век там са се наброявали около 70 къщи. 360-те жители са имали собствено училище, църква, даже и бейзболен отбор.
Скоро силен вятър започнал да разрушава сградите и островитяните били принудени да се преселят в „голямата земя“.
През 1918 г. последното семейство е напуснало острова, а през 2010 г. рухнало и последното здание, построено на този остров още през 1888 г.

Преди повече от 100 години железничарят Закарис Левал намерил на брега на Оранжевата река, намираща се в Африка, светещи камъчета, които се оказали диаманти.
Как ли тези скъпоценни камъни са попаднали там?
Оказало се, че вятърът носи диамантите от пустинята Намиб.
Хората не чакали някой да специално да ги покани и за броени месеци сред пустинните пясъци изникнал красив град Колманскоп.
Лошото е, че диамантите скоро свършили. Хората уморени от сушата, високите температури и пясъчните бури започнали да напускат града.
Така Колманскоп постепенно се превърнал в град призрак. Улиците и домовете му били почти засипани с пясък.
От една страна гледката е ужасяваща и действа депресиращо, но от друга се е създал музей на „безумието и алчността на човека“ под открито небе.

За човекът е естествено да бъде привлечен от своите приятели и другари. Това е необходимост заложена в природата на човека. Тя е като храната и дишането за него.
Ясно е, че  не можеш да премахнеш желанието на човек да има приятели. Но как да си избереш приятели? Кого точно да вземеш?
Нашият избор трябва да бъде в максимално положителна посока. Трябва да си избираме приятели между хора, които са честни и правдиви, защото човек подражава на поведението на другия.
Не си мисли, че можеш да кажеш: „Няма да се изложа, няма да науча нещо лошо. Моите принципи са твърди и няма да се изменя под влиянието на приятелите си.“
В човек е заложено такова свойство, че с групата към, която се приобщи той се слива, приема нейните привички и обичаи.
И тези промени настъпват без да го осъзнаваме.

Основателят на цирка в съвременния смисъл на думата, е Филип Астли, който през 1768 г. създава „Амфитеатър Астли“ и дава първото представление в Лондон.
Неговият конкурент Джон Хюз решил да използва друго наименование, за това взаимствал от римляните думата цирк. Хюз открил своя „Кралски цирк“ в близост до „Амфитеатъра“, за да привлече повече зрители.
В отговор на такава силна конкуренция Астли разнообразил тогавашната програма, която се състояла предимно от акробатични номера на коне, с жонгльори, хора ходещи по въже, гимнастици и клоуни.
Така циркът добил съвремените си черти.