Саксии за малки растения направени под формата на красиви лица, нарисувани на ръката, се поставят висящи в интериора. Те са прикрепени с прости шнурове, украсени с керамични мъниста. Можеш да си избереш от петте различни характера герой или малък екип от няколко персонажа.
Стайни растения с малки размери, като папрати и сукуленти, добре ще се чувстват комфортно в тези керамични съдове, които могат да бъдат използвани като саксии, като на дъното им се насипе чакъл за дренаж.
Забавните образи, представени от художествено студио Jo Lucksted Ceramics покорява „домашните градинари“ особено ако им е по сърце такава глазирана керамика.
Всяко „лице“ от колекцията се рисува на ръка, така че някои герои могат да се окажат малко по-различни от братята си, но всеки може да избере това лице, което най-много му харесва.
Всички саксии в горния край имат диаметър приблизително около 9 сантиметра, а дължината им заедно с шнуровете достига 30 сантиметра.

Много често производителят се старае да „замъгли очите“ на купувача, за да продаде евтина продукция по-скъпо, но понякога се случва и обратното.
Например, скулптор Brett Kern създава керамични фигурки, които приличат на обикновени евтини надуваеми играчки. Той имитира дори шевовете, закрепващи частите и характерни гънки на скулптурата.
Brett Kern е роден и израснал в Пенсилвания, а през есента на 2003 г. се записва в Калифорнийския университет в катедрата по графичния дизайн. Но скоро младият мъж се влюбва в глината и решава да стане скулптор. Речено, сторено. След като усвоил много разновидности на глината Brett Kern преминал на керамика. Днес скулпторът създава шедьоври от почти всички видове материали, но все още керамиката е любимия му вид глина.
„Надуваемите“ скулптори много се търсят. И то не от деца, а от възрастни ценители на изкуството.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Срещали сме такива модели чадъри, които при определени метеорологични условия се объщат наопаки. И това е много лошо. Вероятно такава картина е навяла японските дизайнери на идеята да обърнат това в своя полза. Така те създали чадър отвътре-навън UnBrella.
В тази конструкция има много предимства:
Спиците на чадъра не отнемат от пространството над главата.

Мокрият чадър не трябва да се свива, за да не намокрите себе си и съседа. От този чадър водата спокойно се стича, без да създава неудобство на собственика си.
Този чадър може да стои прав, дори ако ръцете ви са заети. Конструкцията от спици служи за устойчива опора.

Обикновеният човек е честен и доверчив. Нормалното състояние на човека, както Бог го е създал e, че той не подозира нищо лошо.
За масовия читател и зрител това, което казват по телевизията, пишат във вестниците, „приятелите“ споделят в социалните мрежи е по подразбиране вярно.
Ако тези „истини“ имат кукички за захващане, начини за внедряване и манипулиране, човекът пропада.
Повишава се стреса, страха, несигурността и бързо се развиват  програмираните политически събития.
Автоматизацията на обществото допълва разпадащите се отношения в семейството, със съседите, с колегите…. така се зомбират големи маси от индивиди.
Лошото е, че повечето хората обикновено са склонни да повярват на това, което пасва на техните идеи и очаквания.