В съвременната политическа карта на света има повече от 250 страни. Точният брой на туристическите райони и забележителни места на планетата, не се поддават на никакви изчисления.
Такава огромна география създава безкрайно поле от възможности за почивка. Избирайки маршрут за почивка, ние се ограничаваме само от бюджета и фантазията си.
Въпреки разнообразието от места, мнозина продължават да избират горещия Египет, слънчевата Турция и екзотичния Тайланд.
Но впечатленията от пътешествията по масовите маршрути не може да се сравни с чувствата на откривателя и изследователя на неизвестното. В света все още има хиляди интересни, непосетени от туристите места.
Такъв е и Ел Джем в Тунис.
Този амфитеатър лесно може да се сбърка с колизеума в Рим. Но за разлика от последния, тук няма тълпи от туристи.
Амфитеатърът може да събере 30 хиляди зрители и се е смятал за третия по големина в Римската империя.

Един тюркски военачалник имал махмурлук и главата му тежала. За да се разсее, извикал един певец и го помолил:
– Покажи уменията си.
И певецът запял песен, която съдържала думите „аз не знам“. В песента имало много такива стихове, които започвали с тези думи.
След петото или шестото повторение военачалникът скочил, грабнал боздугана си, твърдо решен да счупи главата на певеца.
Войниците около него едва го удържали да не прави така.
Военачалникът сърдито се разкрещял:
– Съвсем загубих търпение от безкрайното повтаряне на думите „аз не знам“. Бях готов да откъсна главата на този певец, за да се научи, че ако не знае, то не трябва и да пее.

Това се случило през 70-те години на миналия век. В СССР докарали група африкански младежи, за които съветския народ знаел, че закусват с човешка плът
Настанили ги в един пионерски лагер. За да просветят новодошлите поставили в общите палатки телевизор.
Тъмнокожите момчета и момичета проявили жив интерес към тях. Постоянно сочели с пръсти по екрана и особено се заинтересували от устройството за превключване на програмите.
По-късно се оказало, че те за първи път виждали черно-бели телевизори …

Веднъж Нилс Борн се бил лошо подготвил за колоквиум и се представил слабо.

Той напълно осъзнавал това и спасил представянето си със следната шеговита забележка:

– Тук чух много лоши изказвания. Моля да разгледате моето представяне на колоквиума като отмъщение на тези изказвания.

През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.