Той бе як планинец. Беше само на 86 години и до сега не беше боледувал. Какъв кошмар, от три дена е в болницата, а положението му все повече се влошаваше. Уж малка настинка, но сега не се чувстваше добре. Не, не е от възрастта. В неговото село хората умират столетници, най-младия е починал на 96 години.
Дойде сина му да го види и го посъветва, да даде нещо на доктора. Замисли се старият човек: “ Нима трябва да подкупвам някого, за да изпълни дълга си?“
Впери поглед в тавана и така остана доста време. Когато доктора дойде, стареца го помоли да му отдели няколко минути. Човекът с бялата престилка се съгласи и отведе възрастния човек настрани. Когато останаха сами, лекарят припряно рече:
– Е, казвай, какво има?
– Докторе, дали пиеш ракия не знам, какво вино обичаш не съм разбрал, от бонбоните, които ти носят може и диабет да си хванал, но на се почерпи за мое здраве.
Стареца протегна ръка и подаде една избеляла двадесетолевка на лекаря. Мъжът бързо я прибра и неразбрани смотолеви нещо, от което се долови само:
-….. добре…
След половин час медицинската сестра влезе в стаята и съобщи на стареца, че лекарят е сменил лекарствата му.  След два дена той се почувствува много по-добре и скоро го изписаха.

Един работник отишъл при началника си и му казал:
– Защо ми плащате по-малко, отколкото на Иван?
Началникът погледнал през прозореца и казал:
– Виж, някой идва. Изглежда сено докараха. Иди и виж.
Излязъл работникът, погледнал и се върнал
– Да, наистина са докарали сено.
– А от къде е? От Симеоновите полета ли е?
– Не знам.
– Иди и виж!
Работникът излязъл отново. След малко докладвал:
– Да, от Симеоновите поля е.
– А сеното от първата или от втората коситба е?
– Не знам.
– Тогава иди и виж.
Излязъл работника и се върнал след малко
– От първото косене е.
– А по колко го дават?
– Не знам.
– Тогава провери.
След пет минути работникът докладвал:
– По пет лева.
– А отстъпка има ли?
– Не знам.
В този момент влязъл Иван и казал:
– Докараха сено от Симеоновите полета. От първата коситба е. Искаха му по пет лева, но ги уговорих по три. Пуснах ги в двора и сега го разтоварват.
Тогава началникът се обърнал към оплакващия се работни:
– Сега ясно ли е защо Иван получава повече?

Денят бе много горещ и водата в съдовете бързо свърши. Възрастните подвикнаха на малкия водоносец, който бе заспал на сянка:
– Момче, взимай стомните и отивай на извора. Водата свърши.
Момчето сънено потърка очите си и с нежелание се отправи към празните стомни. Очакваше го дълъг и изморителен път. Той знаеше, че на връщане тези глинени образования тежат като олово, сякаш бяха пълни не с вода, а с камъни. Това ставаше винаги така, защото  умората надделяваше и всяка тежест се струваше двойно по-голяма. Въпреки всичко взе стомните и тръгна.
На извора освежаващата влага на водата досъбуди заспалото детско сърчице. Някаква живителна сила се вля в него още с първите струйки вода.
Събра напълнените съдове и потегли обратно. От една стомна се процеждаше издайническа струйка вода и оставяше мокра  диря по земята. Когато  стигна  лагера, хората прекалено ожаднели се нахвърлиха върху стомните. Остана само една. В нея имаше много малко вода. Момчето бавно я надигна и изпразни съдържанието й.
В последните лъчи на залеза  водоносеца долови слаб шепот:
– Защо не ме остави? Аз съм счупена и почти цялата вода изтича от мен. За какво съм, ти? Хвърли ме на боклука.
Момчето наведе глава, погали стомната с напуканите си длани и промълви:
– Не ми даде сърце да го направя. Забелязах, че водата, която се стичаше от теб попадаше върху цветята и тревичките край пътя и те живаха. Ставаха по-свежи и красиви. Как да ги лиша от малкото влага, която получаваха? Ти си счупена, но не си безполезна, защото даваш живот на загубилите влагата си.

Горещ юлски ден. Градската болница по сърдечно – съдови заболявания е притихнала. В голяма светла стая, с 5-6 легла, лежат  днес приетите пациенти. До прозореца седи дежурният лекар, от време на време повдига пълната чаша с чай към устните си и поглежда разсеяно навън.
Изведнъж монитора прикрепен към едно от болничните легла записка. Лекарят притича, погледна и изтръпна. На монитора светлата линия подсказва клинична смърт. Няма много време за мислене. В такива случаи се прави само едно. Лекарят с цялата си сила, нанася с юмрук, удар върху гърдите на пациента. На монитора спираловидната линия пое своя ритъм. „О, и този път прескочи“ – помисли си лекарят за пациента. Доволен от добрия изход, той отново отиде при прозореца и продължи да се наслаждава на ароматния чай.
След 15 минути мониторът отново поднови тревожните сигнали. Лекарят поглежда екрана и отново изтръпва. Това е човешки живот, не е шега работа. Приближава пациента, вдига ръка отново да удари болния, когато едва долавя тих, задавен глас: „Докторе, не ме убивайте“!
Оказало се, че поради голямата жега и обилното потене на пациента, един от електродите прикрепен към гърдите му се приплъзнал леко надолу. При удара, той възстановил първоначалното си място. Така се нормализирала и кривата, показваща състоянието на болния върху монитора.
Какво е почувствал лекарят, когато е чул човекът пред него, в клинична смърт, да проговаря незнаем, но вероятно за самият лекар е било нещо шокиращо и абсурдно.
А сега си представете как се е чувствал болният в слединфарктно състояние, лежащ тихо и спокойно на леглото, когато изведнъж усеща силен удар върху гърдите си. Един път, как да е, но ако виждаш това, че ще се повтори? Хубавото в случая е това, че пострадали няма и всичко е приключило благополучно.

Когато бил малък, баба му често му повтаряла:
– Ще дойде ден и ти вече ще си голям. Когато ти стане тежко иди в църквата. Там ще ти олекне.
Минали години. Момчето пораснало. Живота му бил тежък и труден. Тогава си спомнил думите на баба си и отишъл в църквата. Непознат се приближил към него и наставнически му казал:
– Не дръж и двете си ръце така.
Дребничка женица прибягвайки край него строго замърморила:
– Не стой там!
Трета направо му закрещяла:
– Как можеш да се обличаш така?
Отзад го подръпнали:
– Неправилно се кръстиш.
Накрая при него дошла една жена и му казала:
– Трябва да излезете от църквата. Купете си книжка, в която е посочено как да се държите тук и тогава елате пак.
Излязъл човекът от църквата. Седнал на пейката и горчиво заплакъл. Изведнъж чул глас:
– Какво ти е, дете, защо плачеш?
Повдигнал човекът просълзеното си лице и видял Христос. Тогава с болка запитаният отговорил:
– Господи, не ме пуснаха в църквата.
Исус го прегърнал и му прошепнал:
– Не плачи, мен отдавна не ме пускат тук.