Тя бавно гаснела, а мъката на баща й била неутолима.

– Татко,-промълвило умиращото дете – колко пари изразходи за мен през тези години?

През всичкото това време той бил напълно погълнат от работата си. Но сега пред настъпващата смърт на своето единствено дете, той бил силно съкрушен.

– Има ли смисъл да говорим за това? Бих изразходвал сто пъти повече, за да оздравееш.

Но момичето настоявало на своето:

– Кажи ми, искам да знам.

Най-накрая бащата се съгласил и назовал приблизителната сума, а тя не била малка.

Настанала тишина. Момичето дълбоко потънало в размисъл. Слабият глас на детето отново прозвучал:

– Татко, обещай ми, че след смъртта ми ежегодно ще даваш същата сума за други деца, които живеят бедно. Нали ще го направиш, татко?

Бащата бил много изненадан от думите на дъщеря си, но обещал, че ще изпълни желанието й.

Този равнодушен към хорската мъка човек, коренно се променил. Той бил богат, но останал бездетен. Думите на дъщеря му го накарали да се замисли над въпроса: „Какво точно трябва да правя с парите си“?

Първоначално построил една къща, а след това и още няколко, в които много нещастни сираци намерили своя дом.

Самият той станал по-добър, защото направил другите щастливи.

Отново опашка на касата в супермаркета. В нея един зад друг стоят възрастен човек, майка с 7-8 годишен палавник, абсолютно обикновен и тих младеж и мъж със цигара в уста и квадратна брадичка.
В един момент малчугана започва да се върти. Настъпва крака на възрастния човек все по-често и по-болезнено. Това раздразва цялата опашка.
Възрастния човек се обръща към майката на детето и учтиво казва:
– Моля, кажете на вашия син да престане да ме настъпва по крака.
Майката без да обръща глава, безапелационно отвръща:
– Сина си съм възпитавала без авторитарен натиск!
Момчето продължава още по-дръзко да настъпва крака на стареца. Изведнъж,  младият човек изважда от кошницата бурканче с мед, отворя го и започва да го излива върху главата на малкия немирник. Преди да дойде майката на себе си и да каже нещо, младежа спокойно споделя:
– Възпитан съм без авторитарен натиск.
В опашката настъпва пълна тишина. Напрежението нараства. И тогава мъжът с цигарата, за да разведри обстановката се обажда:
– Меда, ще го платя аз!

Днес е рожденият й ден, а приятелят й е изпратил само SMS  със стих. Ядосана тя му написа: „Това ли е всичко“? Последва отговор: „Не, прегръщам те нежно, целувам те и много те обичам“.
Недоволна от реакцията му тя седна на дивана и се замисли. „От една страна той е великолепен мъж. Винаги подава ръка за помощ и ме насърчава във всяка ситуация. Той е толкова добър, а не разбира, че просто трябва в случая да има подарък“.
Разбирайки, че трябва да промени нещо, отива при най-добрата си приятелка за съвет. Изслушвайки тя я попита:
– Добре, а какво искаш от него като подарък?
– Бих искала да ми купи бижута……
– А това толкова ли е важно за теб?
– Така аз се чувствам скъпоценна за него и разбирам, че той мисли за мен. Нали иска да ме зарадва и за това не пести средства. А сега имам усещането, че той е уверен, че такъв жест към мен не е нужен.
– Тогава му кажи. Аз си харесах този пръстен. Мога сама да си го купя, но ми се иска, когато погледна ръката си, винаги да си мисля за теб…..Нека този пръстен бъде подарък за моя Рожден ден. И каква е разликата, че не е тази седмица. Спомена ще остане завинаги.
– Но аз не искам да го моля….
– Не е нужно. Просто кажи: „Аз мога да си го купя сама, но би ми било приятно, ако ти ми го подариш“.
– Той ще ми го купи, а после ще се отдръпне от мен, мислейки, че го използвам.
– Той не те разбира, защото ти мълчиш и не казваш какво точно желаеш и очакваш от него. Сподели терзанията си и той ще те разбере.

Децата скоро щяха да си дойдат. Мъжа ми непрекъснато се въртеше като пумпал из къщи, не знаейки от къде да я захване. В такива дни всичко пада на мен, но аз не се притеснявам.
Приготвих печеното, завъртях и една баница, дори остана време и малко сладки да изпека. Оставаше виното и безалкохолното, но с това се справи мъжът ми. Почистването и тупането си минаха и те по реда.
Уморена седнах на столчето и зачаках с нетърпение да се потропа на вратата.
Мина се час и ето ги засмени прекрачиха прага. То беше приказка, то бе веселба, нямаше край радостта изпълнила дома ни.
Пораснали и наедрели синовете ни с жените и децата си изпълниха с шум и глъчка празният ни дом. Е, на всичко идва края. Прегърнахме се, разцелувахме се и потеглиха…Хубавото е, че обещаха пак да дойдат.
Изпратих ги и поседнах в кухнята. Усетих как ми се зави свят, всичко се размаза пред очите ми, едва не паднах. Съпруга ми загрижен ми помогна да стига до кревата и легнах. Унесла съм се и в просъница чувам:
– Няма страшно. Грип е хванала. Ще се оправи.
Познах гласа на лекарят ни. Горкия, сигурно много се е притеснил, че чак лекар е извикал. Помислих си: „Изчакаме да приготвя всичко, да посрещна и изпратя децата и едва тогава ме събори. Гледай какъв възпитан бил грипът“!