В село всичко се знае. Ако се изкашляш на единия край, на другия вече знаят как си се изкашлял, колко дълго е продължило това и дали е имало допълнително нещо към случая. Излезеш от вратата и ако не те срещне някой комшия да те пита къде отиваш, то друг ще надзърне зад перденцето, за да каже после накъде си отишъл. От една страна това е добре.
Ако дълго време не излезеш от вратата, ще дойдат да видят дали не си болен или нещо лошо ти се е случило. Срещнат ли те натоварен като магаре, все някой ще ти се притече на помощ.
Но от друга, тази постоянна „осведоменост“, може дори да ти навреди.
Имаше в село едно семейство. Мъжът добър и трудолюбив човек, а жената милостива и отзивчива, на рана да я сложиш ще оздравее. Но имаха голяма мъка, нямаха деца. Накрая се решиха и си взеха едно. То бе весело и любвеобилно, на всеки ще се усмихне, на всеки ще подаде ръчичка.
Детето порасна, започна да се заиграва с децата от махалата. Веднъж то чу глас зад себе си:
– Ти си хранениче.
Детето не реагира, то не знаеше какво е това хранениче, но усети нещо зловещо и отблъскващо в тази дума. Тръгна към дома си, обронило глава. Влезе в стаята. Майката току що беше се прибрала от работа, а бабата се въртеше около яденето на печката.
Детето се повъртя малко и изведнъж изстреля:
– Какво е това хранениче?
Майката стреснато прехапа устни. Бабата се надигна, отправи взор към момиченцето и спокойно каза:
– Ето ние те обичаме, грижим се за теб и те храним, това е хранениче.
Черният облак слезе от лицето на детето и то усмихнато излезе на вън. Още същия ден, то отново чу:
– Ти си хранениче.
Този път детето се обърна, усмихна се и каза:
– Знам.
А душата му пееше: „Те ме обичат, грижат се за мен, хранят ме. Да, аз съм хранениче“.

Все пак, някакъв изключителен гений е създал нашата планета.
Погледнете само жените! Те мотивират мъжете за нови и нови открития, завоевания, печалби и всякакви други подвизи. А това води до бързото развитие на нашия свят.
За любимия мъж всяка жена става главна мотивираща и движеща сила.
Трябва да внимавам особено днес….не бива да забравям.

Събрали се група мъже и заспорили. Не могли да разрешат въпроса: Как изглежда най-красивата жена?
Едни харесват синеоките, други с дълги коси, трети дребните с малки ходила, четвърти….., а други обратното на вижданията на първите. И всеки смятал, че той най-добре разбира нещата и може точно да определи най-голямата красавица. Как ли не се убеждавали един друг, как ли не настоявали, но всеки си оставал на своето мнение.
Отишли при един мъдрец и го попитали:
– Моля те, кажи ни коя е най-красивата жена?
Дълго гледал стареца синевата на планините, която се губела далеч зад облаците. Засмял се, като че ли на себе си и казал:
– Най-красивата жена е любимата.

По средата на едно пътуване хвана треска, която едва не го повали. За няколко дни прекоси толкова много часови зони, че започна да изпушва. Трябваше да издържи още четири седмици преди да легне в собственото си легло.
Ето го и поредното летище. Не беше от хората, които постоянно мърморят „О, бедния аз!“, но в този ден се чувстваше напълно потънал в бездънната яма на самосъжалението.
Когато мина проверката на летището разбра, че изхода се намира на самия край на терминала.
Едва влачеше измъченото си от треска тяло през претъпкания коридор. Забеляза възрастна жена мъчеща се да уравновеси обемистия си багаж. След като я попита към кой изход се е запътила, разбра, че се движат към едно и също място.
Предложи  да поноси тежката й чанта. Жената го изгледа недоверчиво и придърпа по близо багажа до себе си. Той смутено й обясни, че няма лоши намерения спрямо нея. Няколко секунди жената се поколеба, но накрая се съгласи и той нарами тежкия й багаж.
Когато дойде време да се качат на борда, той отиде до мястото, където бе седнала. Вдигна отново багажа й и я придружи до самолета. Намести тежките й чанта и едва тогава потърси своето място.
Наглед дребни неща, но в момента, в който облегна глава на седалката, усети, че се чувствува по-добре.
Самосъжалението, в което бе изпаднал преди минути бе изгубило предизвикателната си сила.

В дома на един богаташ спряли да се молят преди ядене. Един ден им гостувал проповедник.
Масата била подредена изкусно, най-добрите плодове и ястия били сервирани на нея.
Семейството с госта седнало на масата. Всички погледнали към проповедника, очаквайки той да се помоли преди хранене. Но човекът казал:
– Бащата е длъжен да се моли на масата, защото той е първият, който трябва да се моли за семейството.
Настъпило неприятно мълчание, защото в това семейство никой не се молил. Бащата се изкашлял и казал:
– Знаете ли, скъпи проповеднико, ние не се молим, защото в молитвата си преди хранене казваме едно и също всеки ден. Молитвата по навик е безполезно дърдорене. Тези всеки ден повтарящи се думи, с нищо няма да ни помогнат, затова и престанахме да се молим преди ядене.
Проповедникът изненадано ги погледнал. Изведнъж седем годишната дъщеря на домакина се изправила и попитала:
– Татко, нима вече не е нужно всяка сутрин да идвам при теб и да ти казвам „Добро утро“?