Архив на категория: разказ

Как морето излязло в отпуска

Веднъж морето се уморило. Дошли му до гуша тълпите от почиващи по крайбрежието му. Освен това, то се огорчило, че не го уважават, защото хвърляли във водата му всякакъв боклук. Морето се възмутило:

– Да стърчиш в тази жега и да работиш ден и нощ, без да ти благодарят. Но почакайте! Ще си взема почивка и тогава да видим как ще си почивате без мен!

Морето решило да прекара почивката си в планината и незабавно се отправило на път.

На следващата сутрин, всички собственици на хотели, магазини, ресторанти, платени плажове едва не умрели от инфаркт.

– Ние сме разорени. Морето е изчезнало, сега всички почиващи ще се разбягат.

На това разчитало и разгневеното море.

Никога преди не са се събирали толкова много хора на брега. Те идвали от цял свят, за да видят изсъхналото морско дъно. Тук се намирали стари обувки, водорасли, залежи от сол, чудесни раковини, да не говорим за потъналите кораби сред, които били римските триреми и венецианските галери.

Започнал лов на съкровища. Едни търсели златни гердани, пръстени и гривни, други изчезнали удавници, а трети антични амфори и стари котви.

Хиляди машини се плъзнали по бившето морско дъно.

През това време морето, което почивало на планината, много се ядосвало, че никой не си спомня за него. Накрая решило да се върне.

Но имало и друга причина. На върха се оказало много неудобно. Трудно се удържа вода на върха на планината.

Освен това наближавала есента и морето се страхувало да не замръзне и да се превърне в гигантски ледник до следващото лято. И тогава то започнало бавно да се спускат по планински потоци и реки, докато се върнало на предишното си място.

Всичко започва оттук

Обвиняват ни, че пишем неграмотно, бе да питат: „Защо….”? А понякога нещата започват така……

След като есента успя да изтласка лятото, което не желаеше да си отиде, извади боичките си и започна вдъхновено да разкрасява всичко наоколо. Идеята ѝ бе да смени всички цветове. Само така можеше да покаже, че сега тя е господарката. Изглежда жълтото, червеното и кафявото бяха любимите ѝ цветове. Листата недоволни от новата си премяна бавно падаха, покривайки земята  с тъжен и недоволен килим.

Миналогодишните първолаци, източили се малко това лято, за втори път прекрачиха училищния праг. Очакване и страх, нетърпение и нежелание, устрем и апатия се блъскаха в главичките на малчуганите. Децата не знаеха с какво ще ги изненада предстоящата учебна година.

Учителят, леко приведен от бурите през изминалите години, с благ глас прикани и поведе децата към стаята. Старите чинове с изтъркани от седене седалки и надупчената, като от шрапнели, черна дъска срещнаха спокойно порасналите деца.

Отново е час по български език. Децата шумно разгърнаха тетрадките и въоръжени с разноцветни химикали очакваха следващите напътствия на учителя. Днес той беше решил да разбере, до колко децата  могат да пишат вярно. Предстоеше диктовка.

Тежка въздишка се изтръгна от нечии гърди.

Мъжът започна бавно да диктува, като по няколко пъти повтаряше фразите, както и някои думи недочути от питомците му. Стиснали устни с химикали в ръка, децата се опитваха да наредят непокорните букви върху редовете.

На първата маса седеше дребно къдрокосо момиченце. Буйните му кичури своеволно заемаха невероятни положения, защото малката детска ръка ги разбъркваше непрекъснато. Изглежда, детето се затрудняваше сериозно. За някои думи се двоумеше, защото не знаеше точно как да ги напише, но словосъчетанието „Съветски съюз”, срещащо се толкова често в текста, го хвърляше в ужас. Реши да го напише така, както го чува, но веднъж му се струваше, че учителят казва „съветски”, а в друг „съвецки”.  Детето  бе напълно объркано. Накрая реши една част от трудното словосъчетание да напише със „ц”, а другата с „тс”.

Диктовката свърши. Децата облекчено въздъхнаха. Учителят ги посъветва преди да предадат работите си внимателно да поправят допуснатите грешки. Несигурност и страх обгърна къдрокосото дете. То реши да остави нещата така, както са си, пък каквото ще да става. Плахо подаде тетрадката и се сви на мястото си.

На другия ден, застанал пред децата, учителят държеше купчината детски тетрадки. Децата с трепет очакваха резултатите. Всяко получи своята тетрадка и я разгърна разтреперано.

Малкото къдрокосо момиченце отвори тетрадката си и замря. Червеният химикал не беше пощадил думите и от тях се лееше кръв.. Цялата страница беше същинска касапница. Най-отдолу извила грациозно шия се усмихваше заплашително нежелана двойка.

Не може да се каже, че детето бе изненадано, но се надяваше на някакво чудо.  То загърби страха си и философски заключи: „И двойките са за учениците. Ако не  бяха нужни, не биха ги измислили?”

Какво е това, примирение или безразличие? Липсата на характер или неумение да се помогне навреме?

И като си помисли само, че всичко започва оттук, от училищната скамейка……

Цената на знанието

При един мъдрец дошъл неговият ученик и попитал:
– Аз имам същите очи като теб, а защо не забелязвам това, което виждаш ти?
Мъдрецът влязъл в стаята и след известно време се върнал с древен ръкопис на непознат за ученика език. Разгърнал го и попитал:
– Какво виждаш?
Ученикът искайки да скрие невежеството си казал:
– В този ръкопис виждам вековна мъдрост.
Тогава старецът казал:
– В действителност, това са бележки на гръцки търговец. Аз зная и виждам това, защото веднъж не се уплаших да призная, че нищо не разбирам от това. След което научих този език.

Притча за лъжата

Завършвайки службата, свещеникът обявил:
– Следващата неделя ще говоря за лъжата. За да ви е по-лесно да разберете за какво става дума, като си отидете в къщи прочетете 17 глава от Евангелието на Марко.
На следващата неделя преди да започне проповедта си свещеникът помолил:
– Моля всеки, който е прочел 17 глава от Евангелието на Марко, да си вдигне ръката.
Почти всички присъстващи вдигнали ръка.
– Именно със вас искам да си поговоря за лъжата, – казал свещеникът. – В Евангелието на Марко няма 17 глава.

Огледалото на света и закона за отражението

Отдавна много отдавна било създадено магическо огледало, в което се отразявал целия свят. Когато човек погледнел в него виждал, че е добър, познат на всички и свързан здраво с тях. Огледалото дълго време се съхранявало на земята и помагало на хората да стават по-чисти, по-добри и по-щастливи. Единственото, което трябвало да помнят, че са част от едно цяло.
Нямало тогава войни, нито раздори, нямало противоречия. Нима такива хора могат да застанат един срещу друг?
Всички живеели като приятели, защото отразявали огледалото. Чувало се само „здравей“, „благодаря“, „бъди здрав“. „всичко добро“….
Но веднъж огледалото се разбило. Никой не помни как точно е станало. Просто се пръснало на милиони малки частици по целия свят. Всяко едно от тях отразявало само част от цялото.
И хората се пръснали. Станали по-мнителни. Започнали да се смятат за по-добри от другите. Карали се и се противопоставяли един на друг. Подбуждали войни, за да заемат повече място под слънцето.
Една малка част от тях се обявили за богове, а останалите обявили за нисши и недостойни. Пожелавали си зло един на друг.
Те не разбирали, че огледалото се е разбило, но закона на отражението действа по същия начин. А той казва, че каквото кажеш на някого то се връща върху теб и ти влияе.
Хубавото е, че тези думи не се сбъдвали буквално, в противен случай човечеството за една седмица щяло да изчезне. Но те съдържали смъртоносна отрова и от тях добро не се очаквало. Отровните стрели летели на всички страни и поразявали всеки, попаднал под тях.
Тогава какво да правим?
Вместо да допускате отровата да попива във вас, помислете си нещо хубаво, а на този, който вие нагрубил или обидил, пожелайте успех.