Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Бе мислил и преживял толкова неща. Толкова много от най-хубавите си часове бе отделил, за да направи добро на хората. Сякаш бе разговарял с ангели и бе черпил от тяхната мъдрост.
Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение се движеше спокойно и равномерно. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него.
Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благословение за околните.  Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Той допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му изказваха думи, които не бяха хрумвали на никое човешко същество.
Годините тичаха напред. Започнаха да се появяват бели кичури и да се пръскат по косата му. Благородни бръчки се издълбаваха върху челото му. Той бе остарял. Но не напразно. Мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите издълбани от времето бяха хрониките на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот.
Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да го видят и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора. Идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, той приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години. Открито беседваше с тях за онова, което бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му грееше с някаква мека светлина.
Когато заговореше излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите му притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от начина му на живот. Той не произнасяше празни думи. Те бяха думите на живота, изпълнен с добри дела и излъчваща любов. Бисери, чисти и прекрасни, бяха те, разтворени в тази скъпоценна напитка.
С блеснали от сълзи очи хората благоговейно гледаха този почитания човек и си казваха, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, окръжен от ореола на белите коси. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.

Тук шофьорите често минават, за да си поръчат по едно кафе и нещо за похапване.
Към прозорчето приближава стара кола и една жена, която е спирала много пъти тук, си поръчва своето обичайно кафе. Докато си разменя любезности с продавачката, жената забелязва колата, която е след нея. Жена е в добро настроение и казва на продавачката:
– Плащам и кафето на шофьора в следващата кола.
Продавачката повдигна рамене и си мисли: „Навярно са познати“. Жената си тръгна.
На другия ден същата жена, както винаги приближи прозорчето.
– Знаете ли, мисля, че вчера е станала грешка. Човекът, на когото платихте кафето не ви познава, – каза продавачката.
Жената изобщо не се смути и каза:
– Така и трябва да бъде.
Тогава продавачката й разказа какво се е случило вчера:
– Казах на момчето, че сте платили за кафето му. Тогава той поиска да плати кафето за следващата кола. На водачът на следващата кола обясних как стоят нещата и той направи същото. Това се случи 21 пъти. Впечатлена съм!
21 коли, 21 кафе и 21 добре изненадани хора. Добротата е заразителна. Ако сте изненадани от добрината на другите хора, вие се стараете да направите добро на някой човек, независимо дали го познавате или не.
Ако сте успели да стане първопричината или просто звено във веригата на добротата, светът поне малко ще стане по-добър.

Вятарът неуморно разбъркваше буйните й руси кичури. Очите й не отминаваха нищо без внимание. Любознателността й нямаше край
— Какво е „обич“? — попита тя с втренчен поглед.
Придърпах я още по-близо до себе си, посочих сърцето й, чието туптене наподобяваше на пърхане на птиче и казах:
– Тя е тук.
Помириса виолетките в ръката ми и попита:
– Обичта в сладостта на цветята ли е?
– Не — отвърнах, гледайки я с любопитство.
Отново се замисли. Топлото слънце ни огряваше.
– Това ли е обичта? — попита, сочейки в посоката, от която идваше топлината.
Струваше й се, че няма нещо по-прекрасно от слънцето, чиято топлина спомага за растежа на всичко живо. Но аз отново поклатих глава, а това безкрайно я озадачи и разочарова.
През целия ден облаци закриваха слънцето и от време на време преваляваше, но изведнъж то проби и заблестя с цялото си нежно великолепие.
Тя отново попитах:
– Не е ли това обичта?
– Обичта е нещо като облаците, които бяха на небето, преди да изгрее слънцето — казах аз. А после с по-простички думи обясних. — Ти знаеш, че не можеш да докоснеш облаците, но усещаш дъжда и знаеш колко доволни са цветята и зажаднялата земя от влагата му след горещия ден. По същия начин не можеш да докоснеш и обичта, но усещаш с каква благодат обгръща всичко. Без обич нямаше да ти се играе и да си щастлива.
Тя разбра, усмихна се и благовейно докосна сърцето си.

Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.

Тогава имах една кукла, която много обичах. Тя се казваше Рени.  За съжаление тя беше безпомощната жертва на всичките ми бурни изблици на гняв и любов, а това, определено, си личеше по вида й.
Имала съм кукли, които говорят, плачат и си затварят очите, но нито една от тях не съм обичала така, както клетата Рени. Тя си имаше люлка и аз често я люлеех по цял час. Бдях над куклата и люлката като орлица.
Веднъж открих, че в люлката кротко бе заспала малката ми сестричка. При тази дързост от нейна страна, аз побеснях. Хвърлих се върху люлката и я преобърнах.
Ако мама не бе уловила бебето на време, като нищо щях да го убия.
Така, останала сама в игрите си, аз не познавах любовта, породена от нежни думи, жестове и присъствие и щях да причиня нещо много лошо.