Як младеж с весел перчем и нахакан вид влезе в работилницата на майстора и безгрижно каза:
– Аз съм момчето на Еньо. Ето, до довечера гледай да ми направиш часовника.
Майсторът избърса очилата си, вгледа се в младежа и си помисли: „Кой бе тоя Еньо?“ Но от страх да не сбърка си премълча. Наведе се над донесеният часовник и ръцете му започнаха да пипат бързо и отмерено, а на младежа кимна и каза, че до довечера всичко ще е готова.
Младият човек продължи разходката си и се спря в обущарницата. Щом влезе мъж на средна възраст намръщено го посрещна. Младежът му се ухили и надменно каза:
– Аз съм момчето на Еньо, гледай до довечера да ми поправиш тези обувки. Майсторът, не знаеше кой е този Еньо, но си премълча.Току виж се оказал някой важен началник, иди че после се оправяй. Мъжът изсумтя и недоволно добави:
– Добре.
На тази сцена присъстваха двама младежи. Беше им интересно, що за птица е този.
Вечерта седяха в близката кръчма със свои приятели. Изведнъж вратата се отвори и влезе техния познайник от обущарницата си. Посбутаха се и попитаха приятелите си, дали някой го познава. Едно от момчетата се оказа, че е от неговото село. Тогава единият от двамата „свидетели“ нетърпеливо попита:
– А, какво работи баща му?
– Шофьор е към кооперацията….

Вятърът го отвя в една полудържавна транспортна фирма. Директорът се оказа разбран човек, самият той е бил шофьор.
Веднъж той бе при него в кабинета. Звъннаха кметството и помолиха да им се изпрати човек. Имали заседание в някакъв селски район и групата от депутати и чиновници трябвало да се транспортират  до там. Имали много джипове, но нямали достатъчно шофьори. Молбата била да се изпрати някой по-опитен.
Директорът не задържа за дълго погледа си върху картотеката с шофьорите. Вдигна слушалката и се обади на секретарката си.:
– Лидка, прати ми Иван дето кара колата за почистване на канализацията.
Секретарката, простодушна женица попита:
– Този, дето вози лайната ли?
Директорът въздъхна и продължи:
– Да.Кажи му, че тук има една работа за него, обичайна, но на луксозна кола.

Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….

Пролетта настъпи неочаквано. всичко започна с топящия се сняг, който през деня капеше от покривите, а през ноща застиваше в ледени висулки. Не бяха минали и две седмици, когаъо допълзя черен облак. Той всяваше ужас с вида си. Появата му бе съпроводена от оглушителен гръм.
Старите хора клатеха глава и сматаха, че такова начало на пролетта не предвещава нищо хубаво, а децата и младежите безгрижно се радваха:
– Пролетта дойде!
Това наистина бе странна пролет. Седмица след капчуците се появих гарваните, долетяха и скорци. В гората снега изчезна изведнъж, а полетата и ливадите се напълниха с нови багри. Добитъкът зажаднял за свежа трева и мириса на влажна земя, се разпръсна по ливадите и хълмовете.
И зимата се бе оказала необичайна. Бе много мразовита и измъчи хората много. Много хора бяха замръзнали, една част от тях тежко боледуваха през цялото време.
А пролетта някак  много бързаше. Земята се бе събудила преди обичайния си срок и пороите станаха не навреме.
Дано само всичко свърши добре.

Легна и се замисли. Пред очите му оживя образа на покойната му майка. Спомни си думите й:
– Кое е най мекото нещо на света, сине?
– Пухената възглавница, – й бе отвърнал без да се замисли.
– Не, синчето ми, твоята ръка е най-мекото нещо на света.
Той не беше й повярвал, но после забеляза, че лягайки върху меката възглавница, слагаше ръчичка под бузата си. Да, майка му се бе оказала права.
– А кое е най-сладкото нещо на света? – отново го бе попитала тя.
Тогава той бе изброил всички лакомства, които познаваше, но майка му бе поклатила глава:
– Не , най-сладкото на света е водата.
Майка му и този път се бе оказала права. Каквито и сладки неща да бе ял и пил, когато бе жаден, водата му се струваше по-сладка от всички тях.
Веднъж мака му го попита:
– А какво е щастие?
Бързо и бе казал тогава:
– Да имам голяма къща, като палат.
Майка му бе въздъхнала:
– Не, синко, не. Запомни, че най-голямото щастие на света е да бъдеш свободен.
Тя гледаше в една точка, а очите й се бяха напълнили със сълзи. Думите й бяха докоснали нещо съкровенно вътре в него. И той реши непременно ще бъда свободен.