Стояха двамата един до друг. Той не искаше тя да си тръгне. И й каза:
– Не се отивай. Обичам те!
– Но ти не ме познаваш…. – смутено каза тя.
Той настойчиво продължи:
– Има два типа мъже. Първите още преди да са се влюбили, се стараят да разберат как тя яде сандвича си, как реши косата си, какви дреболии я притесняват, за какво се гневи на баща си и всякакви други истории-легенди, които се разправят за избраницата му. Другите пък, аз съм от тях, се влюбват, без да знаят почти нищо за девойката.
– Значи си влюбен в мен, защото изобщо не ме познаваш? Наистина ли наричаш това любов?
– Такава е любовта, която дава всичко на човека.
– Значи след като видиш как ям сандвич и с какво си закичвам косата, любовта ти ще секне?
– Не, тогава нашата близост ще се задълбочи, ще се превърне в желание на телата ни, в щастливи спомени, които обвързват.
Настъпи тишина.
– Как така ме обичаш, без да ме познаваш?
– Понеже си красива… Понеже си представям, че ще бъдем щастливи… Понеже ще мога всичко да споделям с теб, без да се срамувам. ….

Един джентълмен трябвало да отиде на прием при английската кралица Елизабет и за случая необходимо било да облече фрак. За него това му изглеждало нещо като маскарад.
— А не може ли без фрак? — попитал той специалиста по протокола.
— Не може.
Човекът се примирил с дворцовия етикет и си купил фрак, а щом се върнал в хотела от приема, с облекчение го съблякъл и го натикал в кошчето за боклук мислейки, че такава неудобна вещ никога повече няма да му потрябва. И  си заминал. А след седмица фракът, внимателно изваден от хотелската прислуга от кошчето за боклук, изчистен и изгладен, бил му доставен от Лондон в къщи като ценна пратка.
При следващото пътуване мъжът нарочно взел фрака, отседнал в същия хотел и пак хвърлил дрехата в кошчето за боклук. А камериерката пак го извадила оттам и почистеният и изгладен фрак отново се върнал като пратка по местожителството на злощастния си стопанин, който не разбирал, че при заминаване фракът се слага в куфара, а не в кошчето.
За сега не зная каква е по-нататъшната съдба на този злополучен фрак.

Утринното слънце вече изливаше лъчите си по планинските върхове и макар долините да бяха още в сянка, те се усмихваха весело в очакване на новия ден, който настъпваше. Селцето, изцяло оградено от хълмове, извисяващи се  наоколо, като че бе прекарало спокойна нощ, заслонено от огромната длан на Твореца.
Всяка къща се виждаше ясно. Куполите на двете черкви се издигаха високо и от слънчевите лъчи позлатените им покриви грееха по-ярко. Кръчмата беше оживена, а от пред се забелязваше фигурата на стария стопанин, с цигара в уста, наблюдаващ пътя.
Пръснати над околните планини къдели мъгла се носеха нанякъде. Някои пълзяха ниско в долината, други се издигаха високо към върхарите, а трети плуваха в златистото сияние на слънцето. Земята и небето се бяха слели. Гледката спираше дъха.
Сякаш за да се добави и чарът на познатото и обикновеното, внасян от природата в подобни сцени, по шосето затрополи рейсът и водачът наду клаксона. Ехото поде звука и го превърна в красива и богата мелодия. Огромните възвишения изпълняваха заедно концерт, като всяко поотделно се включваше със своята нежна мелодия.

През лятото дойде нова бригада. Трябваше да се изкопае изкуствено езеро за развъждане на шарани. Работата бе тежка и нископлатена, защото никой не плаща добре за такава работа. Председателят разведе младия бригадир на групата из стопанството, показал му и складовете, пълни със селитра, която използваха за наторяване или като инсектицид.
— О! — каза младия човек. — Селитра. Ами защо да копаем езеро, като можем да го взривим?
— Какво значи да го взривим? — председателят живо си представяше как от езеро към небето се издигат стълбове вода и по небето летят шарани.
— С няколко взрива ще направим голяма яма. Два дни ще са нужни за подготовка на експлозива и два дни за изравняване на терена. За пет дни ще имате езеро, а ние ще ви свършим и някоя друга работа.
— С какво ще взривяваме? — председателят гледаше младия бригадир и явно не хареса огнения плам в очите му.
— Ами вижте колко селитра имате!
И младият човек започна да обяснява на председателя, че неговата бригада е от студенти химици, че самият той отличник, а във военната катедра е специализирал взривно дело, че от селитра и още няколко прости вещества, които сигурно ще се намерят в стопанството, много лесно може да се направи взрив, да се изкопаят дупки, да се заложи взривът и-и-и….з
— Недейтe — прекъсна го председателят, защото бил мъдър човек и с голям жизнен опит. — По-добре копайте с лопати като хората.
През цялото лято бригада копа с лопати езерото, което можеше да бъде направено за пет дни

Роза бе станала едно повехнало и ронливо цвете. Тя бе разцъфнала преди петдесет и пет години. От тогава е съхранявано грижливо между страниците на една стара книга. Е, допускате ли, че е възможно тази полувековна роза да разцъфти някога пак?
Глупости! Със същия успех можеш да попиташ дали сбръчканото лице на една старица може да цъфне пак.
Но вижте! Розата попадна във вода незнайно от къде появила се….  Отначало цветето легна леко върху повърхността на течността и като че не поемаше някаква влага. Скоро обаче започна да се забелязва някаква странна промяна. Смачканите и сухи листенца на цвета се раздвижиха и започнаха да се обагрят във все по-плътен пурпур, сякаш цветето се пробуждаше от някакъв сън.  Тънкото стъбълце и листата му позеленяха и станаха така свежи, каквито са били преди педесет и пет години.
То сякаш бе току-що разцъфнало, защото някои от нежните му червени листенца срамежливо се къдреха около влажната пъпка, върху която блещукаха две-три капчици роса.
Каква е тайната? Никога ли не сте чували за извора на младостта? Оня, дето испанският пътешественик бе ходил да търси преди два-три века?
И намерил ли го е? Не, защото не го е търсил там където трябва.
Прочутият Извор на младостта е засенчен е от няколко гигантски магнолии, които независимо от това, че са на безброй столетия, се поддържат свежи от свойствата на тази вълшебна вода.
Именно в такава вода розата възвърна предишния си облик…..