Наближаваха празници и хората все по-често посещаваха малкото магазинче. Конкуренцията бе голяма, но на пазара падаше по малко и на дребните търговци. Сутринта имаше голям наплив, но след обяд тълпата намаля. Магазинерката си отдъхна. Реши малко да почине преди да я залее нова вълна от хора привечер.
Вратата на магазинчето плахо се отвори. Влезе стройна жена, облечена стилно и с вкус.. Погледа и обходи рафтовете и стоките подредени на пода. Сочейки с пръст започна да пита:
– Това колко струва?…… А това?….. А това мъничкото?
Магазинерката имаше чувство, че жената сочи на посоки, без да осъзнава какво й се казва. Странното е, че няколко пъти посочи едни и същи стоки, сякаш беше забравила, какво й е казано за тях. Явно нещо я притесняваше и мислите й блуждаеха някъде другаде.
Изведнъж рязко се обърна и каза:
– Знаете ли какво ми е нужно? – не дочакала отговор, продължи. – Дайте ми една момина сълза искам да си я насадя.
Едва сега магазинерката разбра какво терзае клиентката. Пред магазинчето имаше малка градинка, в която тя бе насадила различни цветя. С много любов и нежност се грижеше за тях. Сега беше цъфнала момината сълза. Нежните бели цветчета, приличащи на отронени детски сълзи, леко се открояваха на фона на зелената маса. Много често „вандали“ опустошаваха градинката, обираха нацъфтелите цветя и безпощадно стъпкваха всичко наоколо.
Погледна клиентката. В нея имаше нещо властно примесено с учтивост, която се губеше в лабиринта от настойчивост, непреклонност и бруталност. Гласът на магазинерката прозвуча тихо и спокойно:
– Ако искате за засаждане, мога да ви дам, едва след като увехнат и изсъхнат цветята….
Странно помисли си магазинерката: „Не попита как и кога се засаждат. А дали знае как да се грижи за тях?“
Клиентката примирено въздъхна и напусна магазинчето.

Днес ги пуснаха по-рано. Къде да отиде? Живееше сам. Приятелката му го напусна. Родителите му умряха при автомобилна катастрофа. С единствения си приятел вчера се скара и то за какво, някакви се пет лева.
Самотата го бе сграбчила в лапите си, а той само пъшкаше и окайваше съдбата си. Накрая реши. Ще се прибере. Ще сложи чашата на масата. Ще налее от онова хубавото и ще включи телевизора. Какво друго му оставаше?
С нежелание затътри крака към самотната си бърлога. Изкачи се по стълбите и се ослуша. Стори му се, че някъде тече вода. Дано не е забравил някой кран да затвори.
Превъртя ключа и пристъпи плахо напред. Не, не грешеше в банята имаше някой. Беше пуснал силна струя вода и си пееше. Не се двоуми дълго, тихо притвори вратата . слезе няколко стъпала надолу и набра номера на полицията по мобилния си.
– Ало, в дома ми има крадец…..да..на улица…..първия.
Полицаите дойдоха бързо и спипаха набързо нахалника. Странен крадец.
А той, час преди това, извади бутилка шампанско, изпразни я, като си похапна и накрая решил да се изкъпе. Таман си сапуниса  главата… и хоп щракнаха белезниците.
Крадец, натрапник…що за странен индивид? Е, за това си има разследване и правосъдие.

Още хората помнеха гибелта на Световния търговски център. Жертвите, разрушенията и ужаса преживян тогава още бе в сърцата на хората. Дори и малък, незначителен повод, караше всичко това да изплува на повърхността и да паникьоса хората.
Някакъв младеж бе забелязал странен предмет, увит в хартия и сега подробно описваше мястото и вида му:
– …беше увит в хартия……много прилича по форма…..на граната.
Това не беше случайно място, известен финансов център. Преди да видят за какво става въпрос, полицаите бързо евакуираха хората от сградата. Страхът отново завладя хората. Пак ли. Стига жертви.
Екип от полицаи, бързо тръгна към мястото.
А ето го и пакета. Един от мъжете пристъпи и бавно го опипа . След това разтвори хартията. Отдъхнаха си. Да, това наистина беше граната, но във вид на сувенир.
Усмивки разтегнаха устните на мъжете и напрежението отстъпи на смеха избухнал спонтанно от групата.
Смешно. Но кой знае, някой ден това може да не е сувенир.

Денят беше напрегнат и умората силно притискаше слепоочията му. Главата му бучеше, а мислите за още нерешените проблеми в града, го измъчваха много по-лошо от всякаква болка.
Изведнъж усети мирис на дим, огледа се. Наблизо гореше къща. Притеснен се отправи натам. Група полицаи безпомощно размахваха ръце срещу пламъците. Горещината беше непоносима. Той дочу, че някой викаше:
– Вътре има жена…, как да я измъкнем….огъня се е разраснал.
Той не се поколеба и тръгна напред към горящата къща. Усети как една ръка го хвана и в суматохата едва дочу:
– Назад, господин Кмете, пожарната идва…
Той се отскубна и влезе сред пламъците. Двама души веднага тръгнаха след него. Това не е шега….ами ако пострада, та нали той е кмет на града,
Огънят още по-силно засъска. Лютивият дим стисна здраво гърдите му, така че едва си поемаше дъх. Очите му се насълзиха, но той продължи напред. Там имаше човек и той се нуждае от помощ.
Прекрачи горящата каса на вратата и в гъстия дим едва напипа паднало тяло. Бързо го грабна и хукна навън. Недогорели парчета го гонеха по петите. Те с грохот се стоварваха на сантиметри от гърба му.
Излезе навън, предаде тялото на изумения полицай насреща и припадна.
В болницата беше с още двама полицаи и един пожарникар, пострадали от огнената стихия. Лекарят, който го прегледа остана изумен, че дори не е получил драскотина.
Бързо го освободиха. Излезе навън, въздъхна дълбоко и закрачи бодро към дома.

Малко момче, кой да се занимава с него? Качиха го на автобуса и го изпратиха на село. Там поне е хубаво и чисто. Природата тук е запазила омайващи си аромат и възраждащата си сила.
Селото се състои от няколко стари, но запазени къщи. Къщичката на любимата баба и строгия дядо се намира почти в самата гора, В нея са намерили подслон всякакви животни, храсти с горски плодове и най-различни гъби. А тя издигнала високите си дървета, облегнали стволове в небето, нежно простира сянката си наоколо.
Идеята да идат в гората за малини бе на братовчедките. Дори не го попитаха малчугана дали иска или не, но той се приготви с радост за предстоящото приключение.
Чичо Петър мъжът на леля му, пожела да ги придружи. Нали в гората има мечки,  взе си и пушката. Оръжието бе старо и малко ръждясало, но той го взе със самочувствие.
Компанията бързо навлезе в гората и намери малините. Унесени в брането никой не усети колко са навлезли навътре в гората.
Дора дочу, че в храстите има още някой, който сладко си похапва малини. Групата реши да го попитат за пътя, тъй като вече бяха разбрали, че са се заблудили.
Изведнъж храстите се разтвориха и всички изтръпнаха…там стоеше мечка. Късаше плодовете с листата и ги слагаше направо в устата, а после  изплюваше само листата.
Повече никой не видя нищо. Всички хукнаха през глава, а мечката там си и остана. Мъжът хвърли пушката и побягна пръв, сякаш имаше на гърба си криле, другите едва го догонваха.
По чудо се озоваха на шосето. Насреща им комшийката, връща се от съседното село. Дали поради уплахата или шала на главата против мухите, жената не позна чичо Петър. Даже го попита:
– Тук всички познавам, а теб за първи път те виждам. Изглежда не си тукашна?
Но когато дотичаха и другите, всичко се разбра. Е, голям смях падна..