Тя винаги бързаше. Изтича до стаята да вземе чантата си и се спря изумена. Седем годишната й дъщеря държеше в лявата си ръка сто лева. За детето това бяха много пари. Родителите никога не й бяха давали толкова много пари.
– Соня, от къде взе тези пари?
Детето се разтрепера и бързо смотолеви:
– Намерий ги.
– Къде ги намери? – не отстъпваше лесно майка й.
– На пътя, – накакво прикрито упорство се усещаше в думите на момиченцето.
– Къде ги намери? Кажи ми истината, – майката едва се сдържаше.
– В чантата, – последва примирен отговор.
– Каква чанта? – настояваше майката за бърз отговор.
– В кухнята, – гласът на детето прозвуча плахо и несигурно.
Майката вече не беше на себе си:
– Винаги трябва да се казва истината, мила, – продължи жената назидателно, – От къде взе парите?
И тогава всичко се изясни. Родителите дали на по-голямата си дъщеря пари за покупки. Когато си дошла, по-голямата сестра оставила чантата в кухнята, наредила само покупките, а рестото останало. По-малката намерила по-късно чантата и взела парите.
След цялото това разследване Соня извади от джоба си още една смачкана банкнота от 50 лева.
Родителите бяха смаяни. Но никой от тях не си спомни какъв пример бяха дали на дъщеря си, когато на баща й му върнаха 10 лева в повече и той ги прибра в джоба си без да каже за грешката.

След него скъпа чуждестранна кола. Петър забеляза, че тя се появява ту от ляво, ту от дясно, иска да го изпревари. На задната ѝ страна се вижда солидна вдлъбнатина, като получена от удар на телеграфен стълб.
„Вдлъбнатината е на около седемдесет сантиметра, – помисли си Петър и си спомни за счупената си броня, – много лесно ще стане, с двайсетачка ще мина“.
На сутринта на третия ден полицай спира кола. Преглеждайки документите на шофьора и казва:
– Така, вашият автомобил се издирва, елате с мен.
След половин час смутеният шофьор седи пред инспектора.
– Петър Маслев, – инспекторът извади от папката заявлението, – твърди, че преди три дни на 23 километър на С…. шосе сте блъснали автомобилът му, а след това сте избягали. Отнесли сте лявата му страна…Така ли е?
– Не. Аз никого не съм блъскал.
– Вие така казвате. Да погледнем колата ви.
Докато полицая разглеждаше бронята на колата, Петър потърпевшия, като че ли изникна от земята.
– Същият е. – бързо каза „пострадалия“, – удари ме от ляво.
Ударените коли бяха поставени една до друга. Обвиненият шофьор се зарадва, вдлъбнатините не съвпадаха на височина.
– Това не е толкова важно, –  каза инспекторът. – Може багажникът да е бил препълнен така, че колата се е свлякла….
Материалите за пътно транспортното произшествие бяха оформени веднага. Набързо беше скалъпено дело за бягство от местопроизшествието.
Обвиненият шофьор написа със замах под доклада: „Не съм участвал в пътно транспортно произшествие“. На това инспекторът се усмихна злорадо и каза:
– В съда ще обясните.
Така и не можа да обясни в съда, че е жертва на мошеничество скалъпено от Петър. Заседанието свърши, едва започвайки.
Всъщност заседание изобщо нямаше. Имаше само „наказание“, половин година лишаване от шофьорски права….

Той беше малко момче. Панталонките му бяха къси, а ризката малко поизбеляла, но под големият кичур черна коса, надничаха две черни като маслини очи. Изкачи се в гората към любимото си място. То беше закътано сред папрати кладенче. Изведнъж видя пред себе си вълк. Сърцето му заби лудо. Разтрепери се.
Вълкът стоеше. Блесналото слънце се отразяваше в козината му.
Момчето стоеше като каменна статуя и не смееше да помръдне. Вълкът направи няколко крачки към него и спря. Клекна и нададе вой.
Момчето престана да диша. Вълкът беше доста едър. Вдигна муцуна, сякаш показваше пътя след себе си. Момчето имаше чувство, че го кани да тръгне след него.
Във воят детето беше доловило стон и плач, неочаквана покъртителна жалба.
Вълкът се изправи, обърна се леко, изви отново глава и като че ли заплака. Каква мъка само.
Момчето разбра, че наистина животното го кани да тръгне след него. Действаше като човек. Детето помисли, че полудява. Но то не сънуваше, всичко това ставаше наяве.
Вълкът направи още веднъж знак с глава и тръгна към свлачището на скалата. Спря до бърлога затрупана с голям камък, клекна и нададе още по-жален вой. И момчето разбра. Там в дупката е затрупано вълче или вълчета.
Тръгна смело. Реши да помогне, каквото и да стане, защото беше разбрал молбата на вълчицата. Вълкът стояща пред него беше вълчица. Тя бе самотна и застрашена.
Момчето събра всичките си сили и смелост, и повдигна камъкът запушващ дупката. Отвътре изскочиха с луда радост малки вълчета.
Не разбрах, кой повече се радваше, но вълчетата бяха свободни и смешно се навираха в козината на майка си.

Млад мъж се шляеше около гарата. Навярно до влака имаше още много време. Той приближи до един просяк и пусна в кутийката му няколко монети. Дори не го погледна, мъж ли беше или жена не разбра, но в представата му остана като жалък и нещастен просяк.
При поредната обиколка на гарата погледа му беше привлечен от обява. В нея се казваше, че търсят чистачи от 30 до 60 годишна възраст.
Изведнъж за него се залепи млада жена, облечена с рокля, която не пасваше на фигурата ѝ. Явно беше яка и опитна. Гледаше към мъжът, сякаш него търсеше. Като го погледна му се усмихна.
Започва да става интересно. Жената дойде, протегна ръка и каза с нисък, хриплив глас:
– Помогнете за Бога! Няма с какво да нахраня децата, а и работа нямам.
При това тя изглеждаше много смутена и разстроена. Мъжът разбра, че няма накъде да мърда. Показа ѝ обявата. Жената се изненада, но бързо се съвзе и каза:
– Аз не съм оттук, нямам професия.
Мъжът настойчиво ѝ показа обявата:
– Но тук не искат регистрация или някаква конкретна професия.
Мъжът беше готов да ѝ даде да се обади по телефона във оказаната фирма и вече набираше номера, когато чу, съвършено друг глас:
– Не! Давай парите, имам четири гладни деца.
Мъжът я погледна и се зачуди: „Толкова е млада, кога е успяла да роди четири деца? Навярно е раждала всяка година.“
Той се опита да настоява на своето, но жената вече не говореше, а съскаше:
– Давай парите! Не разбираш ли, давай парите?
Изведнъж мъжът разбра всичко и спокойно каза:
– Няма да дам никакви пари.
И добре, че отскочи навреме. Той за първи път виждаше такава майка. Жената започна да псува, да плюе и да сипе проклятия.
Наоколо започна да се събира народ. Един възмутен от тълпата се обърна към мъжа:
– Защо обиждаш нещастната жена?
Мъжът искаше да възрази, че не той нея, а тя обижда самия него. Накрая разбра, че трябва да се махне оттук, докато не е станало късно. С бързи крачки се отдели от мястото. Това беше най-разумното нещо, което можеше да направи. След него още се чуваха псувните и проклятията на освирепялата жена. А тълпата около мястото на произшествието нарастваше.

Нямаше силни болки и си взе час за следващия ден при зъболекаря. Не го познаваше добре, името нищо не й говореше, но си каза, че може да е добър специалист.
За да посетиш зъболекарят е необходимо да си вземеш талонче. Имаше опашка и неуредици и тя стоя 10-15 минути. Така без да иска закъсня с 5 минути за зъболекаря.
Когато отиде той вече беше зает. Когато се освободи й каза:
– На този час съм взел човек, идете да уточните нещата в регистратурата.
На регистратурата я изпратиха при завеждащия.
Възрастен човек с прошарена коса и очила, които едва се държаха на носа му, бързо изясни нещата.
–  Зъболекарят е приел човек, който е бил записан за това време, но при друг.

Жената остана смаяна:
– Какво излиза, че е взел свой човек или този човек му е предплатил?
Въпроса бързо беше решен . Изпратиха я при друг зъболекар.