26 февруари 1955 г. Калифорния, САЩ.
На летецът изпитател Джордж Франклин Смит му предложили изпитателен полет на нов реактивен самолет, който можел да лети по-бързо от звука. Той обичал изпитателните полети с мощни машини. Затова си казал: „Разбира се, че ще летя с него. Едва ли ще ми отнеме повече от 45 минути.“
Бил без защитен костюм. Когато излетял забелязал, че контролните уреди не се движат съвсем свободно. Но той не се притеснил, нали на предварителните проверки всичко било наред.
Минути по-късно минал звуковата бариера. Тогава самолетът забол нос надолу и контролните уреди отказали. Падал към земята със свръхзвукова скорост.
Гласът от слушалките крещял:
– Скачай с парашута, Джордж! Изчезвай от там!
Скоростта растяла, а Джордж като обезумял викал:
– Контролните уреди блокираха, падам право надолу!
Имал секунда да напусне самолета или да умре.
На около 2100 метра под него блестяло синьото море, окъпано в слънчева светлина. Джордж изскубнал облегалката и изтласкал остъкления капак на пилотската кабина. Вътре нахлул яростен вихър. При тази скорост стихийната сила на въздуха го приковала към седалката. Той с мъка протегнал ръка. Докоснал с пръсти катапулта. Нямало време. Опасността приближавала.
До тогава всички летци, скочили с парашут при свръхзвукова скорост, били загинали.
С изпънати пръсти Джордж сграбчил ръчката. Мощна експлозия го изхвърлила от пилотската кабина.
Ударила го въздушна вълна. Всичко наоколо се завъртяло. За няколко секунди обувките, чорапите, часовника и каската се откъснали от него и полетели към земята. Той кървял и бил много уплашен.
Падащото му тяло било като перце. Чуло се рязко изплющяване. Парашута се отворил и го задържал. Летежът му се забавил. Джордж почуствал, че пропада в мрак. Не изпитвал никаква болка. Тялото му паднало в морето и започнало да потъва.
Двама рибари станали свидетели на главоломното гмуркане. Те с голямо усилие успели да изтеглят тялото на летеца. Единият от тях погледнал удавника и със съмнение поклатил глава:
– Няма смисъл. Той е мъртъв.
Но Джордж Смит бил още жив….
На Военовъздушните сили им трябвало цял месец, за да извадят отломките на катастрофиралия самолет. Все още никой не знаел какво е причинило злополуката.
Но учените имали възможност да проучат полумъртвото тяло на клетия Джордж. И ето какво установили.
Когато Джордж катапултирал, скоростта му засилила действието на гравитацията. Всяка част от тялото на летеца станала 40 пъти по-тежка. Дори и кръвта му станала по-тежка за кратко време. Тя бликнала от кръвоносните съдове Това придизвикало множество натъртвания на тялото му. Той бил така контузен, че главата му се подула и заприличала на футболна топка. Клепачите на Джордж кървели.
Пилотът прекарал седем месеца в болница. Възстановил се напълно и отново започнал да лети. Той бил един от най-щастливите пилоти на света, преживявайки най-лошия кошмар на летците, да паднат от небето.

Свечеряваше се, но слабичкият млад човек прокара пръсти през дългата си коса и продължи да чете. Той седеше в овощната градина и се опитваше да проумее как Луната обикаля около Земята.
Време бе за вечеря, но той нямаше желание да се прибере. Точно тогава нещо привлече вниманието му.
Тя дълго бе чакала да настъпи този миг. Чакала бе с месеци, потънала в мълчание. Първоначално не бе по-голяма от мъничка зелена пъпка. Сега бе станала яркочервена, с размерите на юмрук. Една жива топка вода,  със захари, горчиви семки и  обвивка като восък. Най- обикновена узряла ябълка.
Хладния ветрец докосна клоните и младежа потрепна. Въздъхна и неохотно затвори книгата.
Чу се едно тихо „пук“. Крехката дръжка държала ябълката за дървото се пречупи. Откъснатата ябълката полетя надолу. Изтърколи се през шумолящите листа и леко чукна младия човек по главата.
Той се почеса по главата и се взря в Луната. Тя блестеше като лъскава сребърна монета във вечерното небе.
–  А защо Луната не пада? – запита се той, докато разсеяно дъвчеше ябълката.
Младежът си спомни за „играта с ведрото“. Той мразеше тази игра, защото за нея се изискваше голяма сила. Ведро пълно с вода така трябваше да се завърти над главата, че да не падне нито една капка от него. Това беше много трудно за него, защото той бе много слабо и дребно момче.
– Може би това, което държи водата във ведрото, държи и Луната на мястото ѝ, – промърмори тихо младият човек.
Младежът хвърли огризката. В мрака се чу само едно жално „мяу“.
Той забрави за вечерята. и се запъти към стаята си. Предстоеше му да изчисли каква трябва да бъде силата на привличане, за да не полети ябълката към космоса. После поразсъждавайки на въпроса да определи колко бързо трябва да се движи Луната, за да не падне на земята.
Навярно сте познали нашият герой. Да, това бе Исак Нютон.

Пролет. Края на 80-те години. Долнопробно военно поделение в провинцията. Командването, разхождайки се в близост до казармата, забелязало ледени висулки животозастрашаващи минаващите от долу и веднага се решило да се заеме със случая. Било наредено:
– Изпратете няколко войника и нека да счупят ледените висулки. Вържете здраво войниците, за да не паднат …. не искам никакви инциденти.
Четиредесет минути по-късно запъхтян войник докладвал на командира:
– Нещастен случай! Войник падна от покрив и си счупи крака.
Командирът попитал:
– Как така? Вие не го ли вързахте с въже?!
Войникът смутено признал:
– Вързахме го, но въжето се оказа много дълго…
В шок от инцидента командирът изпратил пострадалия войник в медицинския център и заповядал:
– Вземете раненият на носилка и внимателно го закарайте на лечение.
След двадесет минути дотичал уплашен войник и докладвал:
– Нещастен случай! Когато натоварили раненият в колата, той случайно паднал от носилката и си счупил и другия крак…

Снегът започна да се топи, а това бе желанието ни, особено след дълга и продължителна зима.
Небето се оцвети  в невиждани багри, сякаш иска да ни каже: „Пролетта дойде! Няма вече от какво да се страхувате!“
Пролет! Изглежда промяната влияе благотворно. Замислям се уплашено:
„Ами ако утре ни връхлети силна снежна буря с рекордно ниски температури,….. особено през месец март.“
Но да оставим страховете настрана и да се насладим на пролетния повей, който сладко ни нашепва: „Тя идва! Пролетта дойде!“

Дани ме теглеше от витрина на витрина. Следвах я макар и малко неохотно. В края на краищата, бях излязла да се поразходя малко. Тя искаше да си купи хубав, но евтин колан. Сряхме пред магазина за кожени изделия и тя реши:
– Тук е! – каза въодушевено Дани.
Пред витрината беше спрял още някой. Млад мъж, който също разглеждаше кожените изделия подредени на витрината. Погледнах го веднъж, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Притежаваше красота, която се набиваше на очи. Тъмния загар на кожата само подсилваше хубавите му черти.
– Видя ли го? – попитах Дани, която не разбра точно за какво ѝ говоря.
– Кого? – неразбиращо ме погледна тя.
– Кафявия, – отговорих едва – едва.
– Предпочитам черния, – възрази Дани.
Вероятно тя бе решила, че ѝ говоря за колани.
– Ах, този ли! – ахна тя, когато най-сетне разбра за какво ѝ говоря.
В очите ѝ припламнаха огънчета.
– Да, необичайно очарователен тип е, – призна тя.
– Вероятно той е резултата от малка забежка на Казанова тук преди шест или седем поколения.
– Грешите, – каза един много приятен глас близо до мен. – Предците ми са правили забежки някъде на север. Те до един са били ковачи.
– О, Боже! – изпъшка Дани.
Тя веднага млъкна, но и двете се изчервихме като домат.
– Тук се случват понякога земетресения, – бързо смотолевих. – Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!
Младежът ме погледна в очите и се усмихна:
– Смятам, че току що преживяхме едно.