Отново притъмня, започна да ръми. Тежкото сиво небе легна ниско над планината. Облаци затулиха по-високите върхове. В дълбоките долове плъзнаха белезникави мъгли. Беше тихо. Чуваше се как едва чуто ромоли дъждът по оскубаните от ветровете върхари.
Прошумоляваше откъснато листо, сякаш някой леко въздишаше насън. Миришеше на мокра шума, на прогнили коренища и стебла. Тук и там по клоните  пискаха застрашително животинки, щом усещаха опасност.
В гората беше глухо и тъжно. Между дебелите стволове на дърветата безшумно се провираше жълточервената есен, с туника от окапали листа и с покривало от бяла мъгла, който се влачеше подире й, като крило на ударена птица.

Слънцето засрамено криеше последните си лъчи в облаците. Ярки отенъци проблясваха като спомен на нещо отдавна забравено. По лъкатушещият пътя вървеше мъж. Той беше стиснал устни и навъсил вежди. Глождеше го противоречиво чувство на дълбока вина и спасително облекчение.
Няма я вече. Земята я прибра в обятията си.
Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане. Беше я унизявал с пренебрежителното си отношение .Отнасяше се с нея като с чужд човек.
Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив.
Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара.
Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше чувството на дълбока вина.

Поради сушавото лято есента тази година беше дошла по-рано. Още се точеше септември, а пожълтелите листа на дърветата вече капеха. Златистата шума на дърветата не сияеше, както  обикновено, а изглеждаше уморена и потисната. Бакъреният блясък на габърите и лещака беше убит от ненавременна ръжда. Под небесния купол се влачеха парцаливи облаци. Често ръмеше.Изневиделица се втурваше вятър, грабеше мъртви листа и засипваше с тях мекия и безлюден път.
Тъжна и унила лежеше равнината. Смачкана ръж се редуваше с непожънат ечемик. Храната на хората беше се превърнала на посърнала слама, сплъстена като раздърпана черга върху измъчената земя. Тук и там стърчеше по някой самотен клас, останал по чудо не прегънат от ветровете, люшкаше се като вайкаща се жена насам и натам. Никъде не се срещаха орачи и копачи. Не се чуваше човешка глъч. Не се мяркаше добитък. По тоя път беше минала войната.
От веселите и цветущи доскоро полски селца бяха останали само купчини пепелища. Дори овошките бяха опожарени. Обгорените им и опушени стволове приличаха на изправени от гробовете мъртъвци.
Отдалече труповете на избитите хора изглеждаха като изтървани по пътя чулове и торби. Конете, макар и привикнали със смъртта се плашеха, извиваха шии и все гледаха да побягнат настрани.
Лицата на жертвите бяха отдавна оглозгани от вълци и лешояди, но по дрипите на облеклото можеше да се съди, че повечето от избитите са възрастни хора, младите ги продаваха и взимаха за тях добри пари.

Това е историята на друг един житейски успех.
Героинята е българка, преселила се в Америка. Имала шанса да стане жертва на автомобилна катастрофа.
Понеже колата, която я бе блъснала, била шофирана от някакъв милионер, нещата се развили благоприятно за нея. Богаташът обещал щедро обезщетение и посетил пострадалата в болницата.
Раната не била съдбоносна, само счупване на крака, но жертвата била доста приятна на вид и милионерът зачестил с посещенията, додето всичко свършило с брак.
Впрочем не всичко. Щастливецът бил вече застаряващ мъж, а на известна възраст прекалените дози щастие са гибелни.
Така виновният се преселил в задгробния свят, а жертвата заживяла като богата вдовица.

Колкото повече навлизах в дебрите й, толкова по-всеотдайно ми показваше хубостта си. Един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всякакви отенъци на жълто, зелено, бакърено и калночервено.
Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради златото, с което младата есен я беше накичила. Безброй неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, правеха въздуха наоколо да изглежда златист, оранжев, червен.
Безмълвието се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо .
По едно време забелязах, че златото  се е стопило и  една особена здрачевина е заляла гората. Да не се е свечерило, не ми се вярваше,
Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса.
В това яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните,  което наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороищами  ми се искаше да викам колкото ми глас държи:
— По-силно, по-гръмко! Удряйте тъпани, земята да се затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!
После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се само лекото ѝ тропане. Изведнъж захладня.
Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.