Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.

Преброяване като всяко друго.
В един дом влезе едно младо момиче от преброителите. Представи се, обясни, че е дошло във връзка с преброяването и започна с въпросите. Кой живее на този адрес? Така и така, обясняват … Момичето записва даните. Уточнява навършените години, какви езици се владеят и т.н. За майката и бащата всичко по реда си. Идва ред на двумесечното момченце.
– Последния жител на този дом е Петър Димитров Старешки. На колко години е?
– На нула, – отговаря бащата.
– Как така нула?
– Така.
– А той тук ли е?
– Да!
– И колко навършени години има?
– Нула.
– Добре пошегувахте се, ясно! – казва момичето. – А сега ми кажете какви езици владее?
– Никакви,- отговаря добродушно бащата, – мога да предположа, но за сега не зная…
Момичето си отиде в състояние на когнитивен дисонанс …

Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!

През първите десет години от брачния му живот много внимаваше в приказките си и гледаше да си държа езика. Ако се случеше да му накипи повече, излизаше и отиваше някъде по-надалеч, за да си излее каквото му е на душата. На уважението и доброто мнение на жена си държеше повече, отколкото на цялото останало човечество.
Косите му се изправяха при мисълта, че един ден жена му може да разбере, че е лицемер, зареден с неприлични думи. През първите десет години следеше всяка своя дума и не се съмняваше, че тактиката ми е успешна. С този грях на душата не се чувстваше никак по-зле, отколкото ако беше чист и невинен. Но в края на краищата се издаде и то съвсем случайно.
Една сутрин влезе в банята да се бръсне и кой знае как остави вратата открехната. За първи път се случваше да не я затворя добре. Винаги вземаше тази предпазна мярка, защото бръсненето беше истинско мъчение за него и рядко се случваше да го изтърпя докрай, без да прибягна до някои спасителни в такива случаи изрази. Този път бе останал незащитен, но дори не подозираше това. Този ден бръсненето вървеше сравнително добре и мина само с полугласни ругатни и мърморене, без много шум, без викове.
После си облече ризата. Моделът на ризите му е негова измишльотина. Липсваше копче. Веднага кипна и съответно повиши тон, но не само повиши тон, но изразите му станаха по-пиперливи. Но не се смущаваше, защото вратата на банята беше дебела и предполагаше, че я е затворил добре. Отвори прозореца и изхвърли ризата. Тя падна долу на пясъка, само на някакви си 50 крачки.
Продължи да ръмжи и да ругае, облече друга риза. Но и тя нямаше копче. Посрещна тази нова изненада с нова серия не за ушите думи и изхвърли ризата през прозореца. Беше толкова ядосан и побеснял, че не погледна третата риза, а направо я намъкна. Но и тя последва другарките си през прозореца. Тогава събра всичките си неизползвани резерви и започна да изригва ругатни. Точно по средата на това изригване погледът му падна върху открехнатата врата и той застина.
Нужно му беше много време да довърша тоалета си. Разтакаваше се и се мъчеше да измисля какво е най-добре да направия при създалите се обстоятелства. Искаше му се да вярва, че жена му спи, но знаеше, че не спи. През прозореца не можеше да избяга. Той беше тесен. Накрая реши да влезе тържествено в спалнята, все едно че нищо не се е случило.
Измина успешно половината от пътя. Не смееше да обърна поглед към нея, защото това криеше известни опасности. Много е трудно да си даваш вид, че нищо не си направил, когато фактите говорят обратното, и увереността, с която играеше ролята си, скоро се изпари. Насочи се към лявата врата, защото тя беше най-далеч от жена му.
Тази, врата не беше отваряна още от построяването на къщата, но сега му се стори благословено спасение. Трябваше да се спре по средата на стаята. Нямаше сили да продължа нататък. Беше сигурен, че го стрелкат строги очи. Нали разбирате какво чувство изпитва човек, когато знае, че някой го гледа в гърба. Той се обърна. Това, което видя, не се забравя лесно.
В благородните ѝ очи имаше нещо, което никога преди не беше забелязвал. Те святкаха, хвърляха мълнии от възмущение. Сви се. Под този укорителен поглед мислеше, че съвсем ще изчезне. Стоеше мълчалив от опустошителния огън може би минута, но тя му се стори безкрайно дълга.
След това устните на жена му се разтвори и произнесе последната ругатня, която бе казал в банята. Езиково тя беше безпогрешна, но звучеше много меко, много кадифено, неопитно, невежествено, изобщо тонът й съвсем не отговаряше на съдържанието. В живота си не беше чувал нещо толкова неуместно, толкова нескопосно, толкова зле съчетано, колкото тези остри думи и този немощен тон. Едва се сдържаше да не се разсмее, нали беше виновен. Мъчеше се да не избухна в смях и успя, до момента, в който тя каза:
— Ето как звучи!
Тогава избухна, въздухът се изпълни със смях. И ѝ каза:
— О, мила, ако наистина така звучи, бог да ме прости, никога вече няма да ругая.
Тогава и тя се разсмя. Двамата продължиха да се смеят като луди, докато прималяха от смях. Бяха се помирили.

Тя беше заболяла на шестнадесет години. Паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички известни лекари, но те се оказали безсилни. В онези дни много се говореше за доктор Продев, но някои го смятаха за шарлатанин.
Един ден Наско отишъл у тях и казал:
– Вие кого ли не сте викали, опитайте сега и този шарлатанин. Той сега е в града и лекува богатите скъпо, а бедните даром. Видях как сложи ръце над главата на Дечо, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, тук няма лъжа. Повикайте доктор Продев.
Докторът дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. Продев разтворил прозорците  и казал кратка, но гореща молитва. После прегърнал момичето през рамо и рекъл:
– А сега, дете мое, да поседнем.
Близките се уплашили и поискали да го спрат, но той не им обърнал внимание и привдигнал болната. Тя стояла седнала няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост.
След това докторът казал:
– А сега, дете мое, да се поразходим.
Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Продев казал:
– Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.
Той взел за визитата 150 лева, но свършил работа за много повече. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине няколкостотин крачки без почивка, а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.