Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!

Капитанът, тъмнокос, с къси мустачки и едва набола брадичка, четеше някаква книга, забил глава в нея. Едно малко момиченце поиска да отиде при своята майка, отскубна се от сестричката си и се втурна като патенце през линията.
Капитанът като чу влака да идва, изведнъж погледна и видя детенцето. Втурна се към релсите и го вдигна. Но кракът му се подхлъзна и влакът го прегази на минутата.
Веднага съобщиха на дъщерите му.
– А на детето нищо му няма, – пристъпваше от крак на крак един от свидетелите, като притеснено поглаждаше косата си, –  само си ударило рамото, когато той го подхвърлил към майка му. Горкият капитан, щеше да се радва, че го е спасил, нали, госпожице? Бог да го прости!

Една възрастна жена имаше крава, порода „Олдърни“ и гледаше на нея като на своя дъщеря. Не можеше да й отидеш на гости дори за четвърт час, без да чуеш за чудното мляко и интелигентност на животното. Целият град знаеше за кравата на мис Бети.
Веднъж, когато поради невнимание кравата  паднала в една варница. Всички проявили голямо съчувствие.
Тя стенела така жално, че скоро я чули и спасили. Но бедното животно било загубило голяма част от козината си и когато го измъкнали, изглеждало голо, измръзнало и нещастно в ощавената си кожа.
Всички съжалили животното, макар че някои не могли да скрият усмивката си при смешния му вид. Мис Бети направо си изплакала очите от скръб и ужас. Казваха, че мислела да опита с маслена баня. Този цяр бил вероятно препоръчан от някого, чийто съвет тя потърсила, но предложението  било отхвърлено от капитан Брани. Той предложил нещо съвсем друго:
— Направете й жилетка и гащи от мек вълнен плат, госпожице, ако искате да остане жива. Но моят съвет е: заколете веднага горкото животно.
Мис Бети изтрила очите си и поблагодарила сърдечно на капитана. Тя се заловила за работа и не след дълго целият град види как кравата отива кротко да пасе в тъмносиви одежди от каша.
Вие виждали ли сте някога крави, облечени в сива каша?

Една тъмна нощ се разнесе вик „сепия!“ и всички се разбудиха. Втурнаха се на палубата и в продължение на час и половина приготвяха въдиците си за сепия — парче олово, боядисано червено, с игли в долния му край, подредени в кръг, наклонени назад като ребрата на полуотворен чадър.
По някаква неизвестна причина сепията обича да се обвива около иглите и така я изтеглят, преди тя да може да се освободи от тях. Когато напуска дома си, тя изхвърля струи вода, а след това изпуска течност, тъмна като мастило в лицето на този, който я пленява. Много е интересно да се наблюдава как хората въртяха главите си, за да избягнат струята.
Когато суетнята свърши, те бяха черни като коминочистачи но на палубата  имаше цяла купчина прясна сепия.

Той я сграбчи жадно. С дива страст обгърна изящната ѝ шия. От мъжката му власт не можеше да избяга.
Повлече я към едно мазе. Тя се бе изпотила, той също. След това я взе и я разтвори със сила…
Двамата сляха уста с уста. До края изцеди я.
След туй я захвърли в калта, изрита я, разби я!
От времето щастливо, единствено споменът ѝ остана, когато беше тъй желана
Тя беше само една обикновена бутилка светло пиво!