Понякога необузданото въображение на Дони му създаваше главоболия. Веднъж при нас дойде една циганка, която се опита да ни продаде някакви диви плодове. Те приличаха на едри сливи. Спас беше живял в тоя край осемнадесет години и знаеше много добре, че тези плодове не се ядат, но без да мисли, тъй просто на шега каза:

– Никога не съм виждал такива плодове.

Това беше достатъчно за Дони. Той започна да хвали разгорещено тези „прекрасни“ плодове и колкото повече ги хвалеше, толкова повече се увличаше и възхищаваше:

–  Ял съм хиляда пъти от този плод. Трябва само да се свари с малко захар и се получавало нещо, което по вкус няма равно на себе си никъде по земята.

Той говореше само защото му правеше удоволствие да се слуша как говори. Но Спас го прекъсна и го попита:

– Защо не си купиш от тези плодове, щом са толкова вкусни?

Дони онемя за секунда-две. Беше хванат натясно, но той никога не се предаваше. Не беше от тези, които са готови да отстъпят и да признаят, че не са прави. Даде си вид, че е много радостен, задето му се удава възможност още веднъж да хапне от този толкова вкусен дар божи. Той да отстъпи от думата си? Никога.

Убедена съм, че щеше да изяде тези плодове, дори да знаеше, че ще умре след това. Той ги купи и каза най-нехайно:

– Много съм доволен от покупката и ако вие със Спас не искате да опитате това божествено нещо, то си е ваша работа.

Следващите няколко часа бяха едни от най-интересните. Дони взе една празна газена тенекия, сложи я на огъня, напълни я до половина с вода и пусна вътре тия „прекрасни“ плодове. Щом водата завря, той хвърли в тенекията шепа захар. От време на време опитваше какво се е получило.

Постепенно плодовете се размекнаха и развариха, и Дони започна да ги опитва с лъжица. Загребваше с лъжицата, вкусваше и мляскаше от удоволствие, после се питаше:

– Дали не е трябва да се добави малко захар?

След това хвърляше още една шепа и продължаваше да вари. Захарта вървеше шепа след шепа, а Дони вече два часа опитваше този „компот“. Ние със Спас умирахме от смях, подигравахме му се, дразнехме го, занасяхме го, а той,  все едно че нищо не се е случило.

Накрая Дони заяви:

– „Компотът“ вече е готов, станал е идеален.

Той бръкна с лъжицата, вкуси, млясна с уста и се впусна във възторжени хвалебствия. После ни даде и ние да опитаме. Както можахме да се убедим, тоновете захар не бяха оказали никакво влияние на този киселоч. В него нямаше и следа от онази сладост, която захарта би трябвало да му предаде.

На нас една лъжичка ни беше предостатъчна, но сърцатият Дони, този безстрашен мъченик, гълташе и хвалеше, докато зъбите и езикът му изтръпнаха, а ние в това време умирахме от смях.

Следващите два дни Дони нито хапна, нито пийна нещо. Зъбите му бяха така изтръпнали, че нищо не можеше да сложи в уста си. Дори при поемането на въздух той потреперваше, но това не му пречеше да продължава да се възхищава от своя отвратителен „компот“ и да благодари богу за тези плодове. Това беше удивителна проява на твърдост.

Самуел беше безчувствен, защото нямаше сърце. Дж. Попов беше високонравствен човек, благороден, обичан и честен. Той беше голям поклонник на произведенията на Самуел. С течение на времето тези чувства поохладняха, за което бе виновен единствено Самуел. Но независимо от всичко, Попов все още го обичаше.

Един ден в квартирата на Попов дойде млад човек и каза:

– Аз съм син на Самуел ….  Току-що пристигнах и носи препоръчително писмо от баща ми, – и подаде писмото на Попов.

Попов го посрещна сърдечно и каза:

– Аз те очаквах, моето момче. Зная за какво си дошъл, защото вече получих писмо от баща ти. За щастие мога да ти помогна. Имам свободно място тъкмо за теб и от днес можеш да се смяташ за назначен.

Младежът благодари от сърце и добави:

— Аз знаех, че ме очаквате, защото татко ми обеща, че ще ви пише, за да ви уведоми предварително.

Писмото на Самуел беше в джоба на Попов, но той не го показа на младежа. Ето какво пишеше и в  самото писмо:

„Синът ми е побъркан на тема техника и смята да се обърне към теб за помощ, защото знае, че сме стари приятели. За да не ми досажда повече, видях се принуден да го изпратя при теб, като му дадох и писмо, в което го препоръчвам на твоето внимание и те моля в името на нашето приятелство да му помогнеш да осъществи своите стремежи. Нямаше как, просто бях принуден да напиша писмото, което той носи, но сега те предупреждавам да не обръщаш внимание на това писмо. Синът ми е влюбен в техниката, но е пълен некадърник и от него нищо няма да излезе. Не си създавай излишни грижи с него, само ще си загубиш времето.“

Дж. Попов помогна на момчето. Издигна го и стана втори, истински баща за него.

Една вечер се отбих в клуба и заварих там пет-шест младежи, които уединени в едно ъгълче, пиеха и тихо разговаряха. Седнах при тях. След малко някой спомена името на Дечо и това накара младия човек до мен така да се разпали, че той говори, без да млъкне, цели десет минути. Говори така, както че ли темата на разговора му е много близо до сърцето. Никой не го прекъсна, всички го слушаха с интерес. Младежът сипеше похвали и думите му бяха пронизани от искрен и неудържим възторг:

– Да знаете колко е добра госпожа Димова, а какви дъщерите има само. Те живеят тук в града. Не можете да си представите с какво усърдие, с каква всеотдайност, с какво удоволствие и радост се трудят. Госпожа Димова дава уроци по музика, а дъщерите й се занимават с разни изкуства, рисуване, бродиране и ……

Аз го слушах така внимателно, както и останалите, и знаех, че казва истината и нищо не преувеличава. Но ето че той пренесе похвалите към тъй наречения глава на това изоставено семейство Дечо Димов.

Младежът продължи:

– Щастието на това семейството се помрачава само от едно, отсъствието на господин Димов. Трогателно е да видите колко го обичат и уважават. За съжаление е принуден да живее далеч от родината си.  Но голяма е мъката  и на самия Димов, който копнее за родината. Праща писма с всеки параход. Мечтае да се върне у дома през отпуската, но не може поради малката заплата. И въпреки всичко той във всяко писмо изразява надежда, че ще има щастието да си дойде със следващия параход или с по-следващия. Неговата самопожертвователност е върхът на благородството, защото като истински съпруг и баща, той се лишавал от всичко, само и само да може да изпраща на семейството всеки месец част от заплатата си. Представете си как на негово място един егоист би похарчил тези пари за пътешествие през океана.

Дотук „издържах “, но повече не можах и се намесих. Беше ясно, че младежът е зле осведомен и аз сметнах за свой дълг да му кажа истината:

– По дяволите! Това са глупости. Дечо Димов заряза семейството си, това е истината. Може и да им пише, но аз не съм луд да повярвам в това, без да съм видял писмата. Може и да жадува да се върне в родината при захвърленото семейство, но който го познава, никога няма да повярва. Обаче в едно не може да има никакво съмнение, той нито веднъж не им е изпратил дори долар и никога не е имал намерение да им прати. Той е най-презряното, най-бездушното и най-глупавото същество на тоя свят…

По нервните тръпки, които пробягаха по лицата около мен, усетих смътно, че нещо става. Причината беше в мен, но аз не знаех това.

Когато стигнах до средата на последното изречение, някой ме сграбчи за ръката и процеди в ухото ми:

— За бога, млъкнете! Този млад човек е сгоден за една от дъщерите на Дечо Димов.

Tой се изтърси у нас и остана и на другия ден в деня на изборите. Беше спокоен и невъзмутим както винаги. Всичко живо, както е обичайно в страна, беше възбудено до краен предел, още повече че в тези дни пламтеше огромен политически пожар.

Убедих, че политическите домогвания на нацията не струват пет пари, но ако все пак имат, макар и зрънце стойност, то трябва да се търси както сред възрастните, така и сред младежта.

Бях толкова възбудена и разпалена, колкото и всички останали избиратели, и останах изненадана, когато той ми каза, че ще остане у нас и на другия ден, в деня на изборите. Все пак изненадата ми не беше чак толкова голяма, защото си го знаех какъв е разсеян и реших, че просто е объркал датите. Имаше достатъчно време да поправи грешката си, затова му предложих да се върне в града, за да може да гласува. Но той отговори, че изборите никак не го интересуват и че се е измъкнал нарочно от града, за да не гласува и същевременно да има някакво оправдание.

След това ми обясни защо не желае да гласува:

– Посредством влиятелни приятели успях да получа обещание и от двамата представители на партиите, че ще бъда назначен за кмет. Как ще завършат изборите, ми е безразлично, понеже кметското място ми е вече осигурено. В никакъв случай не бива да гласува за някой от кандидатите, защото ако другият случайно разбере това, може да го използва като повод да не си изпълни обещанието.

Каква невероятна сатира за нашата политическа система! Защо би трябвало президентът да се интересува как е гласувал един бъдещ кмет? Нормално би било от един кмет да се изискват само качествата, необходими за тази длъжност, а неговите симпатии не трябват да имат нищо общо длъжността му.

Каква ирония, за президент се избира само един от двамата кандидати, но човекът ще си получи мечтаното кметско място.

Синът на началника на пощата и още едно момче от другия край на селото бяха добри приятели.
Реката бе замръзнала и една нощ двамата тръгнаха да се пързалят с кънки, разбира се без разрешение. Какъв смисъл има да ходиш да се пързаляш нощем, освен ако това ти е забранено? Какво удоволствие е да се пуснеш по леда посред нощ, ако са те пуснали с готовност?
Към полунощ, когато бяха изминали повече от половината път към отсрещния бряг, чуха зад себе си страхотен грохот, трясък и пукот. Веднага се досетиха какво означава това. Реката чупеше ледените си окови.
Тръгнаха обратно, уплашени до смърт. Когато луната се показа между облаците виждаха къде е лед и къде вода. Летяхме с пълна скорост. Скриеше ли се, чаках, Намерехме ли някъде здрав леден провлак, пак тръгваха, а стигнехме ли до вода, отново спираха и чакаха някой голям плаващ леден блок да им послужи за мост.
Цял час им отне обратният път. Разстоянието изминаха със свити от страх сърца. Най-после наближиха съвсем брега. Спряха се отново. Пред тях отново имаше вода и трябваше да чакат някой леден блок.
Навред около тях плуваха парчета лед, удряха се едно в друго, струпваха се на планини покрай брега и всеки миг опасността растеше. Вече нямаха търпение да стъпят час по-скоро на здрава земя, затова избързаха и започнаха да подскачат от блок на блок.
Но синът на началника на пощата не успя да издебне добре един от тези блокове и цопна във водата. Банята си беше баня,….а брегът бе толкова близо. След един-два маха цопналия стъпи на дъното и се измъкна навън. Малко след него на брега стъпих и другия, цял и невредим.
Те бяха толкова запотени, че тази ледена баня се оказа фатална за „гмурналия“ се в ледената вода. Той легна на легло …. заредиха се едни болести… Като капак на всичко накрая го хвана и скарлатина, от която оглуша напълно.
След година-две загуби и говора си. Няколко години по-късно се научи отново да говори, но някак особено. Човек не винаги можеше да разбере какво се опитва да му каже. Понеже не можеше да се чува, не можеше да контролира гласа си. Понякога уж ти говори тихо, а можеш да го чуеш чак в другия край на селото.