Проверяваше данъците с дошлия да ги инспектира, а нямаше никакъв опит, защото от скоро беше в бранша. Когато приключи работния ден не бяха намерил нищо нередно. Хората от фирмата, на които провеха проверка бяха много доволни.

Когато шефът излезе за малко, счетоводителят му подаде малък плик за проверяващия, на когото той помагаше през деня и го придружаваше навсякъде.

Той се стъписа. Вътре в плика имаше много пари. Сконфузи се. Не знаеше как да постъпи. Нали всичко беше наред, за какво беше нужен този подкуп?

Щом шефът се върна в стаята, той му върна плика и каза:

– Това не е необходимо, всичко мина гладко и добре.

Шефът извади парите и ги преброи. Вътре имаше 25 хиляди.

– Къде са останалите? –  попита шефа. – Вътре имаше 50 хиляди.

Тогава той разбра, че счетоводителят си беше присвоил половината.

Размина му се, но от тогава щом му дадяха пари да ги предаде на някого, отиваше и му ги даваше, независимо от това как са протекли нещата.

Трудно е да бъдеш честен и безкомпомисен, защото или се съгласяваш да станеш като тях, или те изхвърлят, като неблагонадежден.

Радо срещна Марта и искаше простичко да ѝ обясни нещата. Подбиреше думите и внимаваше да не прекали с ерудицията си:

– Много хора мислят за Бога, но рядко за дявола. Днес всеки призовава Бога като последна надежда. Всъщност много подтиснати и измамени хора призовават Бога и се превръщат в Негови фанатици, защото не им остава нищо друго. Но сега имат избор, колко смешно.

Марта мълчаливо го погледна и не знаеше вече, какво да мисли. Радо обесърчен от мълчанието продължи:

– Една от тези възможности е социалната несправедливост. Години наред хората са проливали кръв за някакво равноправие и справедливост, но все още има бедни и богати. Днес се дава една фалшива надежда на бедните, която се нарича „кредит“. Благодарение на него хората могат да се снабдат с апартамент, лека кола, …. Рекламата не млъква: „Днес можеш да притежаваш това, за което можеш да платиш утре“. Когато човек живее окрилен от идеята, че мечтите му ще се материализират, макар да плаща за тях дълго време, на него Бог не му е нужен. Така Бог умря между ипотеките и банковите кредити.

Хората започнаха да живеят в тъмнина и не забелязаха, че отсъства светлината. Те станаха роби на вещите.

А само ако осъзнаеха робството си и пожелаеха да се освободят от него, щяха да намерят пътя към светлината.

Росица беше възрастна жена. Не беше на легло, но трудно се движеше. Рядко някой я посещаваше. Но имаше и хора, които идваха при нея, макар че си ги поръчваше по телефона.

Днес Дима беше дошла при нея. Росица беше я повикала да ѝ направи косата, но преди това трябваше да я измие.

Росица беше навела глава над мивката, а Дима внимателно ѝ миеше косата.

– Достатъчно ли е, мила? – попита тя възрастната жена.

– О, да. Точно така исках. Сега се чувствам по-млада.

И двете жени се засмяха.

– Винаги, когато искам някой да ми направи косата, поръчвам да ми изпратят теб. Друг не искам. На друг не давам да ме пипа.

– Много мило, Роси, но и другите момичета работят добре, – смутено каза Дима.

– О, стига. Позволи ми да те похваля малко. Ти винаги намираш най-точните думи и изслушваш старческите ми приказки. Не разбираш ли, че не е само за фризирането на косата ми те викам?

Старата жена задържа издайническите съзлзи, които се прокрадваха в очите ѝ. Потупа с треперещата си ръка младата жена и ѝ каза:

– Благодаря ти, скъпа! Ти си неоценим дар за мен.

Николай даде знак на сервитьора и поръча две безалкохолни. Милена се ядоса, защото очакваше поне бренди или едно мартини, но си замълча.

– Искам да разбереш едно, – започна Николай, когато сервитьорът се отегли, – Бог не иска да причинява зло или страдание, а винаги гледа да ни избави от него. Понякога страданието ни се дължи на глупавите грешки, които правим в живота, но то е напълно неизмеримо с прегрешението. За това човек трябва много да внимава какво ще каже или направи. Всеки жъне, каквото е посял.

Хиколай я погледна. Погледа ѝ невиждащо блуждаеши нанакъде.

– Забелязвам, че си постигнала положителен резултат от неприятното преживяване през, което си преминала. Доказателство за това е, че си започнала да си задаваш съществени въпроси. Всичките ти размишления ще имат резултат, ако се обърнеш към Бога. Само Той може да ти помогне да преодолееш преживяванията си в тази трагедия. Той ще изцели раната ти. Ше загърбиш миналото и отново ще почнеш да живееш и да обичаш. Мъничкото познание, което си придобила по такъв болезнен начин, трябва да ти помогне да разбереш, защо Бог те е създал и да избереш правилния път към истинското щастие.

Николй се въодушеви, той ясно виждаше нещата и искаше и тя да ги види и разбере.

– Щастието не се състои в това да бъдеш такава, каквато другите искат да бъдеш. Не трябва да отговаряш на модните приумици на едно преходно общество. Не ти внушавам, че трябва да се разделиш със всичките си пари, да отидеш в Индия и да станеш като майка Терез. Ти можеш да запазиш професията си и отново да трупаш пари. Парите са неутрални. Важното е какво човек върши с тях.

Милена мълчеше, забила поглед в масата. Николай я разбираше и искаше да ѝ помогне. За него тя не бе просто позната.

Николай прибра падналия върху очите си кичур и продължи внимателно, като следеше реакциите ѝ:

– Милена, ако се помириш с Бога, ще разбереш, че тъмните сили нямат последната дума. Нима не разбираш, че разпъването на кръста е било последвано от възкресение? Всичко може да бъде сътворено от Бога чрез Неговата съзидателна воля. Няма толкова мрачна тъмнина, през която да не може да проникне светлината Му. Но трябва да започнеш да действаш.

Изведнъж Николай си спомни една мисъл, засмя се, погледна Милена и я каза на глас:

– Всичко, което е необходимо на злото да триумфира, е хората да не правят нищо.

Последва дълга пауза. Милена вдигна глава и каза:

– Как да променя живота си?

– Не изпадай в паника. Господ не иска да съствиш бизнес план за няколко часа, без добре да го обмислиш. Първо откажи се от алкохола, за да можеш трезво да помислиш върху нещата.

Последните лъчи се губеха в облаците, а здрача спускаше бавно своята тъмна пелена.

Погледа ѝ се проясни и Милена започна да гледа по-ведро. Тя  вече знаеше какво да направи. Не веднъж бяха говорили за това, но то някак си ѝ се бе изплъзвало. Предстоеше ѝ едно дълго пътуване. Пътуване към истината и светлината.

Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.