Вечерта беше топла, а небето изпъстрено със звезди. Седяха на масата отвън и се наслаждаваха на тихия ветрец, който леко докосваше клоните.

Той ѝ се усмихна и предпазливо попита:

– Извинявайте, мога ли да ви задам един личен въпос, без да ми зашлевите шамар?

– Мисля, че все още мога да контролирам ръцете си, дори когато някой ме предизвика, – усмихна му се тя насърчаващо.

– Никои родители не кръщават дъщеря си с мъжко име, – погледна я изпитателно и продължи. – Можете ли да ми кажете как е истинското ви име?

Тя погледна ръцете си, за да види дали няма да се задвижат сами, а след това спокойно каза:

– Десислава.

– Но това е много хубаво име. Защо не го използвате?

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по масата.

– Опитай се да го използваш, – изсъска бясно момичето. – Ти не можеш да разбереш какво е да те наричат Деси, Слави, Дес, ….

– Но Десислава Михайлова звучи доста атрактивно, – опита се да я убеди той.

– Тъкмо за това и го шкартирах. Писна ми да бъда подценявано момиченце….

Дали името, което бе избрала и помагаше да се чувства по-значима, силна и обаятелна?!

Нина с голяма радост постъпи в университета, вече беше втора година, когато ѝ се случиха неприятности. Тя изпадна в депресия и реши да сложи край на живота си.

Докато вървеше към реката чу, че някой я вика. Ускори крачка.

Тогава усети как някой я хвана за ръката. Обърна се и видя приятелката си Жана.

– Накъде си се забързала така? Изглеждаш много зле. Какво ти е?

Нина мълчеше и заби поглед в земята. Жана я погледна  и каза:

– Тъкмо отивам на църква, искаш ли да дойдеш с мен?

Нина поклати отрицателно глава и  поиска да продължи пътя си, не искаше да сподели с приятелката си какво е решила да направи. Жана усети отчаянието ѝ и насила я повлече към църквата.

Този  ден свещеникът говореше как Бог лично преследва човека, за да възтанови отношенията си с Него.

Изведнъж Нина усети как сърцето ѝ съвсем осезаемо се изпълни с любящото присъствие на невидимия Бог. Тя разба, че Бог непрекъснато я е следвал от момента, когато всичко в живота ѝ се сгромоляса. Негова беше ръката, която я спря, за да не извърши непоправимото.

Истината я озари и Нина предаде сърцето и живота си на Бога. И в нея настъпи невероятен мир.

В тихия следобед млад човек се опитваше да заговори седналия на масата, под чадъра на заведението, мъж.

– Има само една книга, която е достойна за внимание.

Желанието на младия човек бе да сподели уникалността на Библията. Беше пригодвил и екземпляр от нея, за да я подари на мъжът, ако той проявеше някакъв интерес.

– Какво толкова ценно има в нея и тя се продава, като другите книги. Не ми трябва. – с досада каза мъжът.

Той махна с ръка неопределено нанякъде и добави:

– Не си падам много по книгите. Не обичам много да чета. Виж, ако са закони, – засмя се мъжът., – четем ги, за да научим как да ги заобикаляме.

Той беше солиден, с костюм, вратовръзка и всичко, което се полага в такива случаи. Хитрите му очички, обикаляха наоколо и търсеха изгода във всеки изпречил му се случай.

Младият човек беше доста притеснен от развоя на разговора. Целта, която си беше поставил  се отдалечаваше в неприятна посока за него. Изведнъж го осени някаква мисъл и той се усмихна. Обърна се към мъжа и каза:

– Ако прочетете тази книга, ще отворите най-важната врата. А отворите ли я никой не може да я затвори.

Последните думи заинтригувах мъжът. Някакво пламаче припламна в очите му и той охотно взе книгата, която младият мъж му подаде.

В дните, когато беше наркодилар ако му се приискаше компютър, радиоуредба, касетофон, ……клиентите му щяха да му ги донесат в замяна на наркотик. Дори за това не беше нужно да излиза от къщи.

Но той се промени и всичко това остана в миналото му. Животът му сега съвсем не беше лек, защото нямаше много средства за да живее.

Веднъж негов приятел го попита:

– След като стана пастир, мислиш ли, че ще се справиш по-добре от преди?

Църквата му бе бедна и схлупена. Покрива капеше, а тук идваха само много бедни и нуждаещи се хора.

– Бях предназначен да работя с бедните, – кротко каза той.

Огледа рушащата се сграда и пое дълбоко въздух:

– Аз съм там където трябва да бъда.

– Какво имаш в предвид? – попита приятелят му.

– Аз бях лош човек. Нещата, които съм правил в живота си са ужасни. Нарушил съм всяка от Божите заповеди.

– Всяка ли?

– Да, всяка. Кражба, лъжесвидетелство, прелюбодейства, ……

– И убийстава ли? – вгледа се изненадано приятелят му в него.

– Никога не съм натискал спусъка, но бях замесен. Можех да спра нещата, преди да бъде взет живот, но не го направих.

Той смръщи вежди и наведе глава.

– Бизнесът в нашите среди беше безмилостен, същинско самоизяждане. Слабите ставаха жертва на силните. Много хора падаха убити и това ставаше всеки ден. Мразя човека, който бях преди. Бях безмилостен и жесток. Да, днес не съм какъв, но бях…..

Той въздъхна, а брадичката му се отпусна на гърдите

– Заслужавах ада, – каза с болка в гласа. – Нещата, които съм правил обясняват, защо Бог е прав. Той не може да бъде измамен. Каквото посееш това ще пожънеш. Не можеш да очакваш сладки плодове в живота си, когато си засадил горчиви, а аз толкова много горчиви съм засадил…..

Очите му се напълниха със сълзи.

– …..и не съм ожънал всичката тая жътва.

– Но сега, всичките добрини, които правиш….., – опита се да го ободри приятелят му.

– Не, – поклати глава той. – не можеш да си осигуриш път към небето само с добри дела. Това, което върша и продължавам да върша е да кажа на Господа: Знам, че поради Твоята милост и благодат, аз съм простен, с нищо не мога да изкупя безбройните лоши дела, които съм вършил.  Но сега искам остатъка от живота си да го живея за Теб и да изпълня волята Ти.

Очите му блестяха в настъпващия мрак, а погледът му бе насочен нагоре, към небето.

Радослав се беше родил като повечето деца по негово време. Родителите му бяха бедни, дори според скромните стандарти на онова време. Баща му беше продавач, а майка му метачка. Живееха в малък апартамент в един нисък блок. Храната им беше оскъдна. Когато се връщаше от училище се молеше да не види багажа на семейството им изхвърлено на пътя за неплатени сметки.

Той имаше брат и сестра. Нямаше колело и скъпи играчки. Майка му купуваше стар хляб. На филийки намазваше мармалад и заедно с малко чай прекарваха в повечето от дните.

Радослав имаше само два ката дрехи, едните за всеки ден и едни за празник. Обувките му бяха стари и често кърпени, а чорапите се перяха всяка вечер. Скоро получи от баща си нов костюм. Той много се гордееше с него.

Няколко седмици по-късно облечен в новия си костюм заедно с баща си се качиха на тролея и отидоха на гости при един техен роднина, който беше заможен адвокат. Баща му носеше кекс, който майка му беше направила.

Когато пристигнаха, ги посрещна братовчед му Тихомир, който внимателно огледа Радослав. ИзведнъжТихомит избухна в смях:

– Та това е старият ми костюм, – започна да подскача наоколо. – Ей, хора, погледнете, той носи старите ми дрехи!

Радослав беше потресен. През останалото време от посещението беше с изчервено лице, резултат от унижението, което беше преживял.

Докато пътуваха в тролея обратно към къщи, Ради се бореше със сълзите си. Той видя как баща му размени кекса с един куфар пълен с дрехи.

– Не разбирам, – погледна остро баща си, – Ти си вярващ човек. Братовчед ти не е. Ти се молиш всеки ден, той не. Те имат всичко, което си пожелаят, а ние нямаме нищо.

Бащата разбираше напълно болката на сина си. Той кимна с глава и каза с леко напевен глас:

– Това, че живеем според Божията повеля, съблюдавайки Словото Му е правилно. Бог не наказва никого неочаквано. Предупреждава го, изпраща хора да му открият истината, но изчаква. Бог знае какво прави.

Радослав разбираше, че баща му е напълно прав. Това беше последният път в живота му, когато съдеше според това какво и колко притежава човек.