Зимата е прекрасен сезон, въпреки че на повечето хора им е студено и нямат желание да покажат носа си навън,

Когато снегът падне, земята се превръща в невероятна снежна приказка, със едва доловими замъци, загадъчни фигури и тайнствени съкровища, само да имаш очи да ги съзреш.

Жалко е, че студат сковава мозъците ни и ние оставаме безчувствени и безучастни към тази бяла ферия, изпълнена с безмълвие и тишина.

Какквото и да си говорим, децата с най-голяма радост посрещат Снежко. Нищо, че студът щипе бузките им, инатливао зачервява нослетата им. Нищо не може да ги спре да се търкалят в снега, да се пързалят с шейни, да се замерят със снежни топки или да извайват незабравими снежи човеци, с усмивка от въгленчета, „зачервен“ нос от  морков, проскубана метла за ръка и пробита тенджера за калпак.

Въпреки студът, отвън не спираше детския смях, игри и забавления. Петър отвори вратата на балкона и пристъпи върху леката бяла пелена натрупала се през нощта. Вятърът засвири нежна снежна симфония, но от това му стана още по-студено и той сви глава зад високата яка на палтото си.

Едно от децата го забеляза и започна да вика отдолу:

– Чичко, пусни ни морковче за снежния човек, защото го изадохме.

Дружен смях заля групата от деца, зачервили бузкии и носове. Петър се засмя, а в сърцето му трепна нещо, далечно, забравено и потулене в детските му спомени.

Той бързо влезе обратно в стаята и се върна почти веднага. Замахна с ръка във въздуха. Радостен детски вик посрещна забилия се в снега червен морков.

След десетина минути отдолу се появи нов жител на квартала. Малък снежен господин с изкряща усмивка, черни топчести очи и голям червен нос.

Той седеше пред лекарят спокойно, без да очаква нещо хубаво от изследванията. Сивите му коси покриваха по-голяма част от бледото му лице.

– Значи е смъртоносно? – попита той лекарят.

– Ами …. – лекарят сведе поглед, чудейки се как да смекчи нещата. – Не бих го нарекъл смъртоносно.

– Но е нелечимо? –  настоя той.

– За съжаление е така, – повдигна безпомощно рамене лекарят.

– Какво може да се направи? – попита с очакване той.

– Има лекарства, разбира се, – започна предпазливо лекарят. – Те са добри. По този начин ще забавим напредването на заболяването, при това доста.

– Колко бързо ще се развие това заболяване? Колко време ми остава? – притеснено попита той

– Трудно ми е да ви кажа. При всеки пациент е различно.

– Кажете ми нещо ориентировачно.

– Може би ….пет години. Само, че това не е окончателно

– Вижте, нямам намерение да не казвам на никого, но искам да знам, колко време мога да го запазя в тайна?

– Не много дълго. Няколко седмици. Изненадан съм, че съпругата ви не е забелязала нищо.

– Тя си има предостатъчно грижи. А и аз от доста време съм доста несръчен и непохватен. Ако ми дадете рецепта за лекарствата….

– Мога да напиша писмо до домашния ви лекар и ще ги получите от здравната каса.

– Нищо не пишете. Не искам да се разчува. Ще ги плащам до тогава, докато разбера. че съпругата ми може да приеме новината.

„Смел човек, – помисли си лекарят, докато го наблюдаваше как излиза от стаята, – решил е да се справи съвсем сам, но няма как да скрие от съпругата си. Горкият човек. Краят му съвсем няма да е лек“.

Телефонът изъня. Николина се надигна от стола и затътри краката си към коридора. Вдигна слушалката и задъхано каза:

– Да!

Отсреща звънтеше веселия смях на дъщеря ѝ.

– Здравей, мамо, как си?

– Добре! Нещо си много весела?!

– Тъкмо приказваме с приятелката си за тебе.

– И какво толкова ме коментирате?

– Навярно си чула изказването: „Да не строят къщи и да не ходят по ресторантите, тогава ще имат,,,,,,“

– Някои хора, не осъзнават на какво дередже е народа и как едва смогва да свърже двата края, – въздъхна Николина.

– Та разправям на Диди как си ходила на ресторант. А тя ме погледна озадачено и попита:“ И тя ли? Е щом могат да си го позволят!“ Но, когато ѝ казах, че тази година си ходила само два пъти на ресторант, единият за кръщене, а другия за помен, прихнахме да се смеем и не можем да спрем.

Николина неволно се засмя на слушалката, изглежда смехът на двете момичета я бе заразил и нея. Гледаще през прозореца свъсеното небе и дърветата с престарелите си вече окъсани премени и чуваше гласа на дъщеря си:

– Та аз това казвам на мама, да спре да ходи по тия ресторанти….

И нова вълна смях заля телефоната слушалка. Такъв е животът, като не можем нищо да направим, поне можем да се посмеем , макар и до сълзи….

Утро. Слънцето едва се бе разсънило, а хората бързаха вече за работа. Лена, след упорития глас на будилника, скочи от кревата и се насочи към банята. Тя е млада майка, която има малка дъщеричката, палава и непокорна.
Лена погледна в огледалото и смръщиа вежди:
– Ах, тази „портокалова кора“ – и задържа ръката си върху крака си.
Слаб лъч светлина се мушна през леко открехнатата врата на банята и тихо като сянка  премина малката ѝ дъщеричка. Детето веднага побягна, щом усети, че майка ѝ я засече и отиде да се приготви за детската градина.
Завари баща си да оправя вратовръзката си пред огледалото в стаята. След минута мълчание малката Даря прегърна баща си и с любов каза:
– Татко, когато порасна искам да стана красива като теб.
– Не! Когато пораснеш, ти ще станеш толкова красива, колкото е майка ти, – каза нежно баща ѝ.
– Не, не искам да съм като нея. Ти стана уми се и вече си красив, а мама, стана уми се и започна да се разкрасява пред огледалото, а след това дълго ще реше косите си и едва тогава ще стане красавица, – заключи детето
Изведнъж Даря направи кисела гримаса, незнайно към кого отправена и почти изръмжа:
– И освен това тя има някаква „портокалова кора“, на която всяка сутрин се ядосва….

Дръпна стола и седна близо до нея. Хвана ръката ѝ и нежно каза:

– Нямаш представа колко много те обичам.

– Наистина ли? – малко несигурно му отвърна Камелия.

Станислав изглежда се обиди, но се опита да скрие огорчението си.

– Разбира се, че те обичам. Не ми ли вярваш?

– А, вярвам ти, – равнодушно каза Камелия.

– Нещо случило ли се е? – попита загрижено Станислав. – Струваш ми се различна. От известно време не си моето засмяно момиче. Ако нещо съм сбъркал кажи ми, ще се поправя, Не искам да те гледам такава тъжна.

Нямаше как да оправи нещата, а и тя не можеше да му каже. Всичко беше толкова сложно и трудно за казване. А и много опасно, не знаеше как той щеше да реагира.

Не можеше да му каже: „Бях бременна с детето ти. Махнах го. Просто го изхвърлих“.

Това беше толкова ужасно. След всичко случило се, тя не спираше да се пита, какво са направили с бебето ѝ, мъничко, наполовин оформено човече.

Като че нарочно, тези дни попадна на една статия в стар брой, в която имаше много точни снимки на развитието на ембриона. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне поглед от тях. В осмата седмица, колкото беше нейното бебе, когато направи аборт, то си имаше личице, оформени крайници, дори мънички пръсчета. Сърцето, черния дроб, белите дробове, , половите органи бяха оформени. То си беше истинско живо същество. А какво бе направила тя? Беше го убила. Беше го изтръгнала от себе си

– Няма нищо, – каза Камелия, – просто съм малко уморена.

Насили се да се усмихне. Опита се да си представи, какво би казал той, ако беше научил. Сигурно щеше да ѝ каже, че подобно решение тя нама право да взема сама, без да се посъветва с него, защото бебето не беше само нейно, двамата го бяха създали. Но можеше да изпадне и в ярост, а тя трябваше да изтърпи гнева му или щеше да се обиди, а с това тя нямаше да се справи.

– Кажи ми, – настояваше Станислав, – ще се справим, каквото и да е. Имам идея., –  изведнъж светна лицето му.

– Наистина ли? – малко неестествено Камелия демонстрира заинтересованост

– Да направим една кратка ваканция. Само ние двамата. За няколко дни, може и за седмица. Ще отскочим до някакво романтично място.

– Ами аз ……страхотно. Само че…

– Какво?

Как да му обясни? Как да му признае, че всеки ден след като се събуди, се чувстваше смазана, че вечерно време заспиваше с плач. Живееше ден за ден. Тя трябваше да се стегне, да приеме онова, което беше извършила..

– Просто програмата ми е много натоварена през следващия месец, – опита се, да се измъкне Камелия. – Може би по- късно.

– Добре, – примирено каза Станислав, – просто ми хрумна. Може и по-нататък.

Стори ѝ се обиден. Тя толкова много го обичаше и не искаше да го нарани

– Извинявай, – каза тя и го прегърна.

Целуна го, стана от масата и си тръгна. Какво можеше да направи тя? Той имаше жена и две деца, другото щеше да му дойде в повече. Да, но тя дали щеше да се справи с болката?..