Вечерта беше изпълнена с тъга и болка. Даниела пак бе останала сама, но този път реши да се обади на приятелката си. Когато ѝ звънна, Зоя веднага се съгласи.

Двете се събраха в кухнята на Даниела. Като домакиня тя предложи на Зоя кафе и сладки, които бе пекла през деня.

– Изглеждаш ми доста весела, да не си се влюбила?

Даниела се изсмя тъжно.

– Дали съм лудо влюбена? Не. Нали ме познаваш, как бих могла да го направя?

– Изобщо ли? – недоверчиво попита Зоя.

– Ники е мой съпруг – отвърна Даниела, което не бе отговор на въпроса. – Не го мразя, може би трябвало, но той си има и добри страни. Грижи се за семейството, интелигентен и чаровен е, когато поиска.

– Предполагам, че все още обичаш тези негови качества, – реши да я подразни Зоя.

– Е, поне ги ценя, – смръщи вежди Даниела. – Без тях щях да го напусне още преди години.

– Той е красив мъж и го знае – натърти Зоя. – Харесва му вниманието на жените.

– Така е.

– Верен ли ти е?

Даниела отклони очите си от питащия поглед на Зоя и приятелката ѝ разбра. Това бе по-ясно и от отговор.

– Въпреки това ми изглеждаш спокойна, – каза Зоя и Даниела се засмя смутено.

– Сега може би така ти се вижда, но не винаги е било така. – Даниела погледна към прозореца и се върна назад в спомените си. – Мнохо плачех. Бях разтроена. Чувствах се използвана и непотребна.

– Още ли се чувстваш така?

Последва кратко мълчание.

– Понякога се питам дали, ако бях малко по-сексапилна, по-отворена и дори нахална, щеше да се чувства задоволен у дома?

– Някои мъже постоянно търсят нови завоевания, това е в кръвта им, – отбеляза Зоя.

– Така каза и психоложката. Даваше ми подходящ съвет, но в крайна сметка не можеше да направи нищо повече. Семейната терапия бе необходима, но Ники отказваше.

– Да не би да се е страхувал?

Даниела вдигна очи към тавана.

– Може би.

– Още ли го обичаш?

– Не. Тези негови краткотрайни връзки…..

– Казвала ли си му за това открито?

Даниела леко се усмихна. Откритата конфронтация бе нещо, което цял живот бе отбягвала.

– Знае, че го подозирам, – махна с ръка Даниела. – Веднъж в къщи пристигна букет цветя с картичка от него, адресирана до друга жена. Когато го попитах каза, че тя напуснала работата си при тях, затова ѝ бил изпратил цветята, но аз не съм глупава. Проверих списъка на служителите в кантората му. Там я нямаше. Друг път ми се обади една жена. Тъкмо бе скъсал с нея и тя се чувстваше достатъчно наранена, искаше да му отмъсти. Решила, че най-лесно ще го направи, като се обади на съпругата му и разкаже всичко.

– Как обясни това Ники?

– Твърдеше, че била клиентка, която не останала доволна от работата му, затова се опитвала да му създава неприятности. Наистина му беше клиентка. Това беше вярно. За останалото не знам.

– Защо си останала с него? – попита Зоя.

Даниела наведе глава и много тихо каза.

– Финансовата сигурност. Цели двайсет години Ники е бил моята основна работа. Това е кариерата ми. Да чистя, готвя, да подреждам дрехите му …..

Това бе обикновена фабрика за производство на паста за зъби, но имаха голям проблем. В края на конвейра излизаха празни тубички.

Директорът осъзнавайки важноста на въпроса събра началниците на цеховете. Дълго умуваха.

– Конструкторския отдел е много натоварен, не можем да му възложим да решава и този проблем, – констатира някой от инженерите.

– Да привлечем тогава друга инженерна компания, – обади се друг.

– Но това е много дълъг процес, – възропта един не много млад ръководител. – Първо трябва да се предвиди бюджет. Следва предложение за сключване на контрактът, – мъжът сви още един от пръстите си на ръката, – привличане на независима трета фирма като изпълнител и т.н. Това са шест месеца разтакаване най-малко, да не говорим за похарчените средства.

– Някой има ли някакво конкретно решение по въпроса, – гласът на директорът звучеше отчаяно и потиснато.

Нерешително и плахо напред пристъпи млад инженер, той скоро бе постъпил във фабриката:

– Да вземем високо технологична везна. Тубичките една по една ще минават през нея. Щом теглото на някоя от тях се окаже по-малко, ще се включва сирена и работник, ще отива до накрая на лентата, за да я отстранява.

Все пак  това бе някакво решение и ръководителите си тръгнаха успокоени. Много скоро след поставянето на везната, вече нямаше толкова много празни тубички и оплакванията на клиентите намаляха.

След известно време изненадващо защо и директорът не знаеше, но вече нямаше брак, а оплакванията бяха секнали.

– Отчетът може да не е верен, – каза на себе си директорът и реши лично да се увери какво става.

Когато директорът влезе в цеха, забеляза, че няколко метра преди везната е пуснат най-обикновен вентилатор за 30 лева, който издухваше празните тубички в кошница.
Когато ръководителят на цеха го видя бързо дотича:

– А, това ли? – махна с ръка към вентилатора. – На един от работниците му омръзна постоянно да тича до края на лентата, когато свирнеше сирената, за да маха празните тубички.

– Какво просто решение, – засмял се директорът. – Човек, който не познава целия технологичен процес е успял да види и внедри нещо съвсем просто. Трябва да поощрим работникът за далновидността му. Това е един добър урок за нас. При всяка възможност трябва да мислим по-простичко, независимо от това колко голям ни изглежда проблема.

Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Понякога хората се развиват в една и съща посока с партньора си, а друг път не.

Бонка беше беше на гости на леля си. Отдавна не бяха се виждали. Но това не беше единствената причина.

Бонка скоро претърпа катастрофа, на косъм се отърва, а край нея всички бяха мъртви. Тя имаше нужда да поговори с някого, за това отиде при леля си. След като почина майка ѝ, леля ѝ стана най-близкия човек.

– Гледам по различен начин на толкова много неща след катастрофата.

– Навярно ти е трудно и си задаваш много въпроси, – каза леля ѝ.

Намотката продължаваше да потраква, а ръцете на възрастната жена се движеха още по-бързо.

– Защо не сподели това, което те измъчва с Марин?

Бонка си бе задавала същия въпрос десетки пъти.

– Ще започне да ми обяснява колко разбираемо е това след такова травмиращо преживяване, като катастрофата, – каза тъжно Бонка, – но че ще премине. Ще ме попита как съм могла да си помисля, че има връзка с други жени. Ще каже, че за него аз съм единствената. И ще успее да ме убеди, лельо. Много го бива в това. Има готов отговор за всичко.

Колелото забави въртенето си, намотката спря да се движи.

– Ами ходихте ли на брачна консултация?

– Пробвах. Би могло да има полза, ако и Марин идваше с мен на тях, но той смята, че няма нужда от това. Според него става дума само за моята неувереност.

– Ами, ако го заплашиш с развод?

Бонка бе мислила и за това.

– Ще се изсмее и ще каже, че нямам основание за това.

– Прелюбодейството какво е?

– Ще твърди, че никога не е имало такова и че съм си въобразила някои неща. Ще каже, че след катастрофата виждам всичко в черно. Че нямам и представа какво означава един развод. Че ако знам колко лошо може да свърши всичко за мен, дори не бих си го и помислила.

– Определено не са думи на любящ съпруг.

Нищо от онова, което Марин правеше, не показваше истинска любов. Той никога не се съобразяваше с нея, не правеше жертви заради нея. Всичко бе строго програмирано. Тя е съпругата му. Следва да ѝ купуваш скъпо бельо за рождения ден, цветя за годишнината, бижута за Нова година. С това за него се изчерпавше понятието любящ съпруг.

– Но защо? – недоумяваше леля ѝ. – Какво получава той? Има любовни афери, не изпитва любов, защо тогава иска бракът ви да продължи?

Бонка се засмя горчиво.

– Защото знае, колко много получава от мен. Друга жена на моето място, особено ако е по-млада, би имала повече изисквания. Не би се примирявала с изневерите му. Нито би оставала сама в кухнята в десет и половина вечерта, за да разчиства след вечеря, когато неговата компания е била у нас на гости. А през това време Марин си сяда във фотьойла вдига на възглавничка краката си и гледа късните новини.

– О, – извика леля ѝ.

– Да знам, – тъжно се усмихна Бонка. – Положението не е завидно.

Но по някакъв начин трябваше да се разрешат нещата. И този болезнен начин на живот за Бонка, да се прекрати.