Днес денят бе горещ. Силвия отведе децата си в близката сладкарница, за да ги почерпи по един сладолед.

След като избраха вида на сладоледа, трябваше да чакат пет минути на опашка.

Най-накрая едно 17 годишно момиче ги обслужи. Тя попита децата:
– Какъв сладолед желаете?

А след това на всяко дете даде сладоледа в ръката му, но нито едно от тях не я погледна, нито ѝ благодари.

Странно, някои неща се приемат за даденост.

Силвия преброи до десет, но децата излязоха със сладоледите навън, сякаш нищо не се бе случило.

Силвия ги настигна на улицата, взе сладоледите им и ги хвърли в кошчето за боклук.

Децата се развикаха:

– Мамо, какво направи?!

– Сладоледите бяха толкова хубави и вкусни.

– Защо ги хвърли в кошчето за боклук?

Тихо и спокойно Силвия им обясни:

– В един прекрасен ден, ако ви провърви, можете да работите като това младо момиче. Надявам се ако стане някой от вас сервитьор, хората да ви забелязват, да ви гледат в очите и да ви благодарят. В това се заключава елементарното човешко отношение към тези, които те обслужват.

Това се казва майка. Не веднъж съм била свидетел на грубо и арогантно отношение, особено към сервитьорите.

Навярно това е било шок за децата, но те за дълго ще запомнят този урок.

Дафина  със шестгодишният си син Дончо отиде да пазарува в близкия супермаркет. В магазина двамата видяха млад, дългокос и брадат мъж в инвалидна количка.

Изглежда бе преживял някаква ужасна катастрофа. защото освен, че бе загубил и двата си крака, лицето му бе покрито с белези.

Когато Дончо го видя, започна да го сочи с пръст на майка си и извика:

– Мамо, виж този човек!

Дафина изсъска на сина си;

– Дръж се прилично и не сочи с пръст така.

Изведнъж Дончо се отскубна от ръката ѝ и се затича към мъжа  в инвалидната количка. Застана пред него и му каза:

– Имате такива големи и красиви обеци! От къде сте си ги купили?

Младият човек му се усмихна. Той бе шокиран от неочаквания комплимент. Лицето му засия от щастие.

– В един магазин наблизо ги продават, – каза мъжът от инвалидната количка. – Харесват ли ти?

– И аз бих искал да имам такива, – въздъхна отчаяно Дончо.

– Освен такива обици, от този магазин можеш да си купиш и други готини неща, – каза мъжът.

Дончо и инвалида разговаряха, за нещата, които харесваха и двамата цели 30 минути.

Дафина искаше да прекъсне разговора и да отведе сина си, но като гледаше сияещите очи на двамата събеседници, не се реши да им наруши общението. Тя виждаше, че инвалидът се бе оживил и разказваше уверено и радостно нещо. Той споделяше с малкото момче неща, които бяха много скъпи и лични за самия него …

Изглежда никой до сега не му е отделял толкова внимание и не бе разговарял с него, като с нормален човек.

Дафина бе много впечатлена от случилото се, защото тя видя само човек в инвалидна количка с много белези по лицето, а сина ѝ срещна готин човек с големи обици.

Тя бе възрастна жена, над осемдесет години. Вечно нещо правеше, шеташе и не стоеше на едно място.

Веднъж баба Стамена вдигна тенджерата със сварено мляко, кракът и се изкриви и тя падна на земята. Лежа дълго така, защото не можеше да се изправи. Когато се опиташе да се надигне, нещо дърпаше пострадалия ѝ крак и тя умираше от болка.

Така я намери Радой, най-малкият син на брат ѝ.

– Лельо, нали ти казахме да не вдигаш тежко, – укори я той.

– Че колко е една тенджера, – възрази му Стамена.

– Тенджера, но лежиш на земята и не можеш да станеш, – ядоса се не на шега Радой.

Извикаха комшийката Запряна, тя работеше като медицинска сестра в болницата в града.

– Ще ти бия една инжекция, – каза Запряна, но иглите ми са малки.

– Давай,  – настоя Радой.

След една седмица, на Стамена целият ѝ крак бе обхванат от болка и тя не можеше да помръдне. Закараха я бързо в града.

– Добре са ти били тази инжекция, – каза лекарят, – но иглата не е стигнала мускула и за това няма никакъв ефект.

Дадоха и някакви лекарства и ѝ биха две инжекции. Баба Стамена се прибра у дома, но не можеше да помръдне по-далече от леглото.

Вечерта дойде да я види брат ѝ. Той я погледна и сърдито и каза:

– От главата си патиш. Децата ти са в чужбина, кой щете гледа? По-добре изпий довечера някаква отрова, та да не тежиш на никого.

Стамена се огорчи и засегна много от думите му. Вечерта взе две бръснарски ножчета и разряза вените си.

Сутринта я намериха припаднала. Малката  ѝ внучка кръстена на нея, държеше ръцете ѝ и плачеше:

– Бабо, какво си направила. Покай се. Самоубийството е грях. Ето виж, Бог те е запазил и кръвта ти  не е изтекла, а се е съсирила.

Старата жена дойде на себе си и разбра каква глупост бе направила. Вдигна ръце си и устата ѝ започнаха тихо едва едва да шепнат:

– Прости ми, Господи, ако не беше Ти, каква голяма глупост щях да направя…..

Баба и внучка се прегърнаха и от радост заплакаха ….

Под въздействието на Чарлз Пархам от Хюстън Уилям Сиймор получи нов духовен импулс. Той не беше кръстен със Святия Дух и не говореше езици, но дързостно проповядваше духовно кръщение и молитва на езици.

През февруари бе поканен да проповядва в една църква в Лос Анджелис.

– Нося ви посланието за освещаващото и изцеляващо изпълване със Святия Дух,….. – каза Сиймор в началото на проповедта си в тази църква.

След два дни стареите на църквата в Лос Анджелис, поканиха Уилям на разговор. Един от стареите го нападна директно:

– Вие не сте кръстени със Святия Дух и не говорите езици. Не можете да проповядвате нещо, което сами не сте преживели.

– Забраняваме ви да проповядвате за това в нашата църква, – каза друг от стареите.

Създалата се ситуация предизвика няколко вярващи да тръгнат със Сиймор. Те се събираха по домовете си за молитва.

През това време Рихард и Рут Асбър бяха получили откровение от Бога: „Искам по особен начин да благословя Лос Анджелис“. Двамата веднага поканиха Сиймор:

– Елате да водите богослуженията в нашия дом.

Там се събираха бели и черни, за да търсят Бога. Вярващите преживяха истински пробив. Няколко от тях получиха кръщение във Святия Дух. Сред тях беше и бъдещата съпруга на Сиймор.

Тя започна да пее на езици, като си акомпанираше на пианото, въпреки че преди не се е учила да свири. Това бе сериозно предизвикателство за Сиймор. След като прекара цяла нощ в молитва, рано сутринта Уилям също получи кръщение в Святия Дух.

Сиймор продължи да проповядва. Много хора се спасяваха и получаваха кръщене в Святия Дух на богослуженията, които той водеше.

Мария беше в дома си с четиригодишния си син Давид. От няколко дена се чувстваше малко недобре, но не отдаваше на това особено значение.

– Навярно съм настинала, – казваше си тя. – Ще ми мине.

Когато термометърът показа 41 градуса, тя осъзна, че нещата са по-сериозни. Но вече бе късно, Мария изгуби съзнание.

Давид не изгуби самообладание, раздвижи се из стаята и започна да оглежда внимателно наоколо:
– Трябва да се обадя по телефона … Къде ли го е оставила?

Детето започна да търси телефона на майка си. То знаеше как да го пусне, защото често я молеше да поиграе на него.

Когато стигна до раздел „контакти“ Давид видя снимката на баща си и веднага натисна бутона.

– Да, – каза баща му, – случило ли се е нещо, Мария?

– Татко аз съм, – обади се Давид. – На мама и стана лошо. Тя легна, но не може да се събуди. Моля те, ела скоро, страх ме е …

– Идвам веднага, – каза баща му, – не се страхувай, мама ще се оправи.

След това мъжът набра „Бърза помощ“:

– Ало на жена ми ѝ е станало лошо, изглежда е изпаднала в безсъзнание, ……Васил Левски 14, 2-я етаж, ап. 8 ….

А след това извика на шефа си:

– Манолов, Мария е припаднала, отивам си в къщи….

И хукна като луд към дома си.

Мария бе откарана в болницата. Там прекара почти една седмица и вече се възстановя. Скоро ще я изпишат и тя ще се прибере у дома.

– Ето моя спасител, – казваше Мария като прегръщаше нежно Давид, – ако не беше той….., – очите ѝ искряха от благодарност.

А малкият „герой“ подскачаше наоколо и се радваше, че отново може да разговаря с майка си.