Днес лова на животни не е свързан за снабдяване на семейството с необходимата храна. Той се е превърнал в хоби, един вид спорт.

Много мъже се съревновават по време на лов, кой колко дивеч ще удари, а други се хвалят с трофеите си.

Марин с нищо не се отличаваше от мъжете пристрастени към лова. Дойдеше ли подходящото време нарамваше пушката и потегляше.

Но един ден се сблъска с нещо необичайно.

Чу характерното трополене на копита.

– Нямаше съмнение, това е елен, – каза си той. – Но какво прави толкова близо до ливадата?

Воден от ловната си страст, взе пушката си и отиде да провери, как стоят нещата.

Още от далече забеляза едрият екземпляр. Едър елен се опитваше да освободи рогата си от бодлив тел, хвърлен в наръч слама.

– Навярно е бил привлечен от тази изхвърлена плява. За това е дошъл до малката купчина  – засмя се  Марин – и рогата му са се оплели в тела.

Марин потърка челото си.

– Каква лесна плячка. Превърнал се е в лесна мишена, – въздъхна ловецът. – Не се учудвам, тази зима бе доста сурова, снегът много трудно си отиде. Как ли е намирал храна в гората?

Ловецът забеляза:

– Рогата му са доста красиви. Добре ще паснат над новата ми камина.

Започна истинска борба в ума му:

– Ако беше в гората, преследващ дивеча и стреляш добре, а сега?

– Как можеш да убиеш това беззащитно животно?

– Но виж само рогата му….

– И какво ще разказваш , за тези рога, които смяташ да окачиш на видно място? Убил си животно, което се е оплело в бодлив тел…. Та това е смешно.

– Ако го пусна ….?

– Сега си само ти и елена, какво чакаш. Смили се на животното, то и без това кой знае колко време се е мъчило да се освободи, без да разбира какво става с него.

Марин огледа ливадата, а после приближи елена. Животното трепна, усетило нова опасност. Не можеше да избяга, беше се здраво оплело.

Марин и еленът се спогледаха. Очите на елена бяха изпълнени със страх. В тях се четеше паника.

Марин, все още се  разкъсваше от противоречиви чувства,  но се наведе …. и освободи рогата на елена.

Животното стоеше още няколко секунди, взирайки се в ловеца с пушка, без да разбере, какво точно се е случило, а след това бързо побегна към гората.

– Живей, красавецо, достатъчно си се намъчил …., но внимавай, засека ли те в гората …..

Марин се обърна и тръгна към дома си, но нещо се бе пречупило в него. Ловецът, преследвача на дивеч, ….. се беше смилил.

Когато Донка бе по-малка тя не мечтаеше за кукли. Тя искаше да има брат по-голям от нея, който да я защитава и да се грижи за нея.

Но се случи така, че тя имаше не един, а двама братя на една и четири години, които я побъркваха.

Въпреки всички сбивания момчетата дружаха едно с друго. Те обичаха да довеждат сестра си до истерия.

Обикновено така се случваше, че когато Донка се събудеше в неделя, веднага ѝ се качваше на главата някой от скучаещи ѝ братя, ако не и двамата.

Тя често се оплакваше на родителите си:
– Изобщо не искат да ме слушат, правят си каквото искат. Отгоре на всичко ми правят и на пук.

Това недоволство и роптание не помагаха особено. Родителите укоряваха синовете си:

– Вие сте момчета и трябва да уважавате момичетата.

А след това се обръщаха към Донка и казваха:

– Ти си по-голямата, не си глупава, не им обръщай внимание.

– Но как да го направя? – питаше се Донка. – Никой не може да ми обясни. Изглежда със всичко това, трябва сама да се оправям. Навярно родителите ми смятат, че аз мога сама да се справя с буйните си братя. Но аз дори не знам как!

Донка често трябваше да влиза и в ролята си на възпитател за малките си братя. Щом нещо се случеше, когато майка ѝ и баща ѝ не бяха в къщи, чуваше изумена от родителите си:

– Пак не си ги наглеждала, какво прави през цялото време.

А относно задълженията ѝ в училище, родителите я наставляваха:

– Трябва да се учиш добре, нужно е да си пример за братята си.

И Донка се стараеше в съответствие с това, което очакваха от нея. Тя влагаше цялата си енергия и сили, но резултатите бяха същите.

Когато се роди по-малката ѝ сестра, Донка беше вече на 13 години. Тя можеше самостоятелно да я къпе и храни.

За това не бе изненадващо, че Донка израстна хиперактивна, даже се опитваше да контролира всички и всичко около себе си.

Отдайте цялата си любов и нежност на по-голямото си дете, по-малките всичко това ще си вземат сами.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!

Събраха се на общо събрание, за да се обобщи едногодишния опит в животновъдството на стопанството. Всичко вървеше по план. Изказаха се доста хора за постигнатите резултати и какво още може да се желае в бъдещата работа на стопанството.

Дадоха думата и на Иван Крайчев. След първите му реплики, залата избухна в смях.

Този човек цял живот бе овчар. Той имаше големи успехи в добива на повече мляко и вълна от овцете, но говореше грубо и цветисто. Всичките му изречения завършваха с псувня или някой груб израз.

Смехът и вълнението в залата се усилваха. Водещият се чувстваше като в небрано лозе. Опита се да ограничи изказването на Иван, но главният дошъл от големия град се смееше наравно със всичка и каза:

– Нека да изслушаме човека! Той така си говори със овцете всеки ден. Те го разбират и му дават мляко, вълна и агънца, а ние тук с нашия изискан говор, нищо не произвеждаме, нито даваме нещо на обществото.

– Но той прекалява със цветистите си изрази, – реши да е оправдае водещият.

Горкият дори псувните нарече меко цветисти изрази.

– Нека изслушаме този мъж, – продължи главният, – белким се научим на нещо и ние. Най-вече как живеят, работят и говорят овчарите  …

Самочувствието на Иван се повиши и след още няколко изречения приключи:

– Така получавам високи добиви от моите овце….. – поредната му псувня бе заглушена от бурни смях в залата, – а и кучето добре варди стадото …. – нестихващ смях изпрати Иван на мястото му.