Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!

Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

Магдалена бе останала вдовица на 34 години с три малки деца на ръце. Ежедневието ѝ преминаваше в работа и грижа за малките. Почти не ѝ оставаше свободно време да помисли за себе си.

Минаха години децата пораснаха, появиха се и внуци. Понякога ѝ ги оставаха да се грижи тях. Купуваше им играчки и бонбони, а и сама приготвяше лакомства за малките палавници. Това бе израз на любовта ѝ към тях.

Тия дни магазините бяха отрупани с големи и малки сърца, шоколади увити в красиви червени и розови кутии с формата на сърце.

– Магда имаш ли вече Валентин? – подхвърля ѝ закачливо съседката.

Тя отдавна познаваше Магдалена. Знаеше колко трудно ѝ беше, докато изгледа децата. Освен това в квартала всички уважаваха Магдалена. За тях тя бе почтена жена, която не се забъркваше в разни любовни авантюри.

– О, Недке, – отвърна ѝ в същия тон Магдалена, – нали знаеш, че още преди 32 години отдадох сърцето си на Исус. За това за мен всеки ден е ден на влюбените.

– Ех и ти, – махна с ръка съседката.

– Той ме кара да се чувствам обичана и специална, – добави Магда.

Може би ще си кажете, че и този ден ще дойде и ще си отиде, особено ако сте сами. Но погледнете малко по-различно към него. Използвайте го, за да свидетелствате за Божията любов на някой друг.

Или просто им кажете: „Исус е любовта на живота ми“.

Не забравяйте, че “ Ние любим [Бога], защото първо Той възлюби нас“.

Трифон бе навел глава и се оплакваше на приятеля си Михаил:

– Не мога да го проумея това. Посрещам всички нужди на семейството си. Давам на жена си всичко, от което се нуждае, на децата ми също. Какво искат още от мен?

– Те искат теб, – съчувствено го погледна Михаил, – твоето време, твоето внимание! За тях е важно да знаят, че значат нещо за теб. Нищо не може да замени времето, което би прекарал заедно с тях.

– Самият знаеш колко много работа имам. Нали за тях се трудя, за да имат всичко необходимо.

– Децата ти нямат нужда от вещи, те се нуждаят от време с теб, жена ти също.

– Не мога да се разкъсам на хиляди парчета.

– Кое според теб е най-добрият израз на любовта? – попита Михаил.

Трифон вдигна безпомощно ръце и нищо не каза.

– Това не са цветя за жена ти или шоколад за децата ти.

– Тогава какво? – отчаяно извика Трифон.

– Най-добрият начин, по който можеш да изразиш любовта си към някого, е да му отделиш специално внимание. Когато правиш това, все едно му казваш: „Ти си ценен за мен. Това, което казваш или правиш е важно за мен“.

– Добре, – въздъхна тежко Трифон, – но нали ги питам какво искат. Интересувам се за децата какви оценки са изкарали в училище.

– Това достатъчно ли е? – попита Михаил.

– Какво още трябва? – Трифон нервничеше и стана много неспокоен.

– Същността на добрите взаимоотношенията не е в това какво правим един за друг или какво си даваме един на друг. Тя се изразява в това колко от себе си даваме на другите.

Трифон наведе глава.

– Забележи, – Михаил кротко продължи, – на това, което обръщаме внимание, то расте. Ако влизаш по-често в градината си и я обработваш, тя расте и дава плод. Ако обръщаш повече внимание на децата си, те ще израснат с мисълта, че са обичани. Ако отделяш повече време за жена си, в което да я изслушаш, бракът ви ще се развие и двамата ще се обичате още повече. Сам си създавай възможности да проявяваш внимание, не чакай това просто да се случи.