Часовникът показваше 1:56, но на Мирослав изобщо не му се спеше.

Малко преди това, той бе натоварен с разговори по Интернет, в които през цялото време си пишеше с приятели от мрежата.

Мирослав си взе одеялото, което се бе оплело в чаршафите на дивана и се зави, но сънят не идваше.

Стана по едно време и потърси в Гугъл какво да направи, за да заспи, но там намери какво да не прави, ако не желае да остане цяла нощ буден.

„Не пийте кафе късно вечер, не спортувайте в края на деня, не стойте дълго пред екрана…..“

– Ауууу, – извика възмутено Мирослав и продължи да чете.

“ …..текстовите съобщения не са добра идея ….“

– О, не, – Мирослав хвърли възглавницата си на пода. – Стига с тези правила, те изобщо не пасват на живота, който желая. Утре съм на работа, трябва да заспя…….

Той напрегнато извиси глас:

– Нищо друго не искам, само да си почина. От сутринта до края на деня имам задължения, а ще се чувствам като след махмурлук.

Ако не избягваме игрите и пристрастеното комуникиране в Интернет, ще загубим съня си, а по-късно и здравето ни ще се влоши.

Истинската ни почивка е в Христос. Тя има повече общо със взаимоотношенията ни с Него, отколкото с някакви правила.

Чуйте Исус ни зове:

– Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.

Стефка се чувстваше подтисната. Тя често оплакваше борбата на сина си с пристрастяването към наркотиците.

Един ден тя бе с приятелката си Камелия и сподели:

– Чувствам се толкова зле. Дали Бог смята, че няма вяра и за това всеки път плача, когато се моля за сина си.

– Не знам какво точно си мисли Господ, – каза Камелия, – но в едно съм сигурна, Той знае как се чувстваме.

– Дори съм сигурна, че може да се справи със всичко, което ни срива, – окрилена добави Стефка.

– Когато плачем и се молим за другите, това не означава непременно, че нямаме вяра. Това се дължи на голямата ни любов и състрадание към тях – откликна Камелия.

Стефка само въздъхна.

Двете приятели наведоха глави и започнаха да се молят. Молеха се и плачеха за освобождението на Стефкиния син от наркотиците.

По едно време Камелия се обади:

– Сълзите и депресията в съчетание с мъката и болката не са нещо ново за човека, но всичко това преливат, отслабват и се отдръпва само, когато си спомним Божията верност и уверено започнем да Го хвалим.

– Какво ни пречи да постъпваме така? – попита Стефка.

– Колебанието между знанието за истинния Бог и неоспоримата реалност на непреодолимите емоции, – отбеляза Камелия.

– Да, да Той знае всичко, – поклати глава, – Стефка, но само Бог може да ми помогне да се справя с постоянно менящите се у мен емоции.

Мирослава от няколко години страдаше. Тормозеше я така наречената клинична депресия.

През всичките тези години тя се питаше:

– Какво се случва всъщност? И защо точно на мене?

Един ден седна и започна да анализира постъпките си, причините, които ги предизвикваха и последствията от тях.

В главата ѝ се загнезди мисълта:

– Мислите трансформират живота ти. Както човек мисли в сърцето си, такъв е и той.

Тя бе шокирана.

– И какво излиза? – запита се тя. – Нима моят характер е сума от всичките ми мисли?

В представите ѝ се появи растение, което поникна от семе, а на глас каза:

– Така и всяко мое действие е следствие на семената в мислите ми. Но мисълта не е само семе, а и емоция.

Мирослава стана и започна да крачи неспокойно из стаята си.

– Излиза, че емоционалният смут, който преживявам е като термометър, който показва, че нещо не е наред в мислите ми, които негативно влияят на живота ми.

Тя бе чувала баба ѝ да казва:

– Душата привлича желанията, които прикрива. Не само тези, които обича, но и тези, от които се страхува.

Тогава Мирослава не разбираше добре тези думи, но сега ясно осъзнаваше:

– Ние не привличаме в живота си това, които искаме, а това, което сме. Наистина душата привлича нещата, които таи.

Искрите на откровението я подбуждаха и тя продължи да разсъждава на глас:

– Колко глупаво съм си мислела до сега, че мислите ми се пазят в тайна, която е дълбоко скрита в ума ми. Да, но мислите ми биха могли да афектират живота ми! …. Те се превръщат в навици….. И какъв е изводът?

Погледа и попадна на Библията, която бе отворена на масата.

Приближи се и първото, което прочете бе:

– ….. „всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно, – ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално, – това зачитайте“.

И Мирослава взе решение:

– От днес ще живея без негативните и нанасящи ми вреда мисли. Ако такива се появят, ще ги замествам с думи от Божието Слово.

Бе облачно, но не се очакваше дъжд. Слънцето се опитваше да се покаже, но облаците упорито не му даваха такава възможност.

Никола разкърши ръце и си каза:

– Вчера духаше силен вятър и валя доста. Не се знае какво ще стане до вечерта. Я да нацепя малко дърва. Може да стане и по-хладно.

Взе брадвата и без много усилие започна да разцепва дебелите дървета струпани в края на двора.

Ако го погледнеше човек от страни, би го взел за незнаен юнак влязъл в бой с змей или хала.

Тончо малкият син на Никола изтича на двора. Спря се и се загледа в баща си. В очите на малчугана се четеше възторг.

– Татко, твоята брадва ми прилича на мълния.

Никола спря за момент и погледна сина си изпитателно.

– Защото блести ли? – попита той.

През това време в двора влезе дядо Нено и преди Тончо да каже нещо изтърси:

– Не, защото никога не попада на едно и също място.

Двамата мъже се засмяха.

Тончо ги изгледа смутено. Дядо Нено разроши косата му с ръка.

– Исках да кажа …., – започна Тончо.

– Знам, какво искаше да кажеш, – прекъсна го старецът. – Това щеше да почеше егото на баща ти, за това се пошегувах.

– Аха, – каза неуверено Тончо.

Той не бе разбрал шегата на дядо Нено, но не искаше да му се смеят.

Заредиха се топли есенни дни. Вечерите бяха приятно прохладни, а сутрините студени. В замяна на това слънцето топлеше обилно през деня, което не беше характерно за сезона.

Дядо Стойчо и чичо Трифон се бяха събрали в кръчмата. Двамата не за първи път си правеха компания. Мислите на единият събуждаха размисли в главата на другия.

– Живеем в общество, където се предлагат най-различни стоки, – подръпна мустака си дядо Стойчо.

– Търговците са станали големи специалисти, – поде чичо Трифон. – Те ни накарат да се чувстваме не много добре, подчертавайки нашите „нужди“. Опитват се да ни убедят, че празнината в сърцето си можем да запълним с това, което ни предлагат.

Старецът се засмя:

– Целия този рекламен шум ни води до чувството на незадоволеност.

– И как преодоляваме това чувство? – попита недоволно Трифон.

– Опитваме се бързо да забогатеем. – отбеляза старецът. – Играем на тото, участваме в лотария или работим на няколко места, за да изкараме повече пари.

– Правим се на богати, когато сме напълно разорени, – раздразнено подвикна Трифон. – Говорим си за големи коли, ваканции или огромни къщи, въпреки че не бихме могли да си позволим никоя от тях. В резултат от това чувстваме болка и мъка.

– Ламтим за много неща, – махна припряно с ръка дядо Стойчо. – Колкото повече получаваме, толкова повече искаме, от нищо не сме доволни.

– Така е, – съгласи се Трифон, – защото позволяваме ревността и завистта да властват в живота ни.

– Аз си мислех, че двете са едно и също нещо, – измърмори под носа си дядо Стойчо.

– Не е така, – тупна с ръка по масата Трифон. – Ревността иска това, което нямаш, а при завистта желаеш и другия да не го притежава. И двете не са полезни. Те ограбват радостта ти.

– Тогава какво предлагаш? – хитро погледна дядо Стойчо събеседника си.

– Фокусирай се на това, с което Бог те е благословил и бъди благодарен за това, което Той е направил за теб. Тогава ще бъдеш напълно задоволен, – заключи Трифон.

Двамата чукнаха чашите си и всеки потъна в мислите си. След като изпиха питиетата си двамата бавно се надигнаха и се отправиха към вратата.