Бе прохладно. Вятърът леко полъхваше. Птиците весело пееха. Наблизо се чуваше тих приятен шум от плискаща се вода. Навярно бе някое малко поточе.

Росен седеше сам на хълма. Всичко около него бе спокойно и тихо, но умът му препускаше през задачите, които останаха недовършени.

Имаше и проблеми, които не можеше да реши. Да не говорим за нещата, които бе объркал и не бе в състояние да поправи.

Но как да спре този шум в главата си?

Росен си спомни как дядо му го учеше като малък:

– В тишината забелязваш какво Бог прави край теб. За това по-често излизай сред природата и остави притесненията си на Господа. Само така можеш да заглушиш шума в себе си и да освободиш място за Божия глас.

Младият мъж се усмихна, застана на колене и се започна …

– Боже притеснен съм. Объркан съм. Предавам Ти всички свои грижи и проблеми. Искам да чувам отново гласът Ти ….

Топлина се разля в тялото на Росен и той продължи възторжено:

– Славя Те и Ти се покланям. Благодаря, че действаш в живота ми и ме променяш …..

И тогава младият мъж дочу тих глас:

– Аз винаги Съм с теб …… Аз ще воювам за теб, бъди спокоен.

Слънцето се прокрадваше плахо между пухкавите облаци, но накрая надделя и се усмихна щедро.

Вчера валя изобилно, беше нужно, земята бе жадна.

Имаше светкавици и гръмотевици, но поне нямаше поражения върху хора, животни, сгради и имущество.

Димитър бе седнал на малко трикрако столче пред дома си и приказваше с внука си Митко.

– Кое е най-ценното ти притежание? – попита стареца.

– Имам много неща, които ми харесват, – отговори бързо Митко.

– Не, аз имам друго предвид, – потърка носа си Димитър – Например, като къща, за която си работил цял живот, снимка направена в специален момент за теб или ценен подарък от твой приятел.

– Е, дядо, чак пък толкова, – засмя се Митко.

– Стойността, която приписваме на нещата е преплетена с нашите емоции, – започна поучително старецът, – но начина, по който ги използваме, разкрива какво най-много ценим и кои са истинските ни приоритети.

– Добре го каза, – отбеляза Митко, – но младите като мен рядко се замислят над това. В повечето случаи действаме спонтанно.

– Май няма да се разберем с теб днес, – усмихна се Димитър. – Добре, ти щедър ли си?

– О, – възкликна Митко, – толкова пъти съм давал назаем пари на приятели и не съм ги търси след това.

– Не говоря само за финанси, – някак докачливо реагира старецът. – Виж, смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Той знае, че никога няма да можем да Му се отплатим, но без колебание даде Сина Си за нас.

– Искаш да кажеш, че щедростта е доброволно предлагане, на това, което имаме, за да може някой да процъфтява, дори ако това ни причинява болка? – Митко изумен погледна дядо си.

– Да живеем щедро означава просто да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал. Когато Му позволим да дава чрез нас и Го почитаме с даването си, това ни приближава към Него.

– Трудно е това, – наведе глава Димитър. – Не всеки би се съгласил да го направи.

– Щедростта изтича от благодарно и доверчиво сърце, – наблегна Димитър. – И когато се довериш на Бог с това, което имаш, Той ще ти повери повече.

Този път Митко само въздъхна, а дядо му продължи:

– Практикуването на щедрост, ще ти напомня, че ти не можеш да контролираш нещата, но познаваш Този, Който има такава възможност.

– Така е, но …

Димитър посъветва внука си:

– Опитай се да намериш място, където можеш да вложиш това, което имаш, – а след това прибави, – Започни с малко. Просто започни.

Човек няма достатъчно енергия за ежедневните стресове. Всичко се изразходва за адаптиране към ситуацията.

Наталия изслуша оплакванията на приятеля си Рико от съпруга ѝ.

Колкото и да се опитваше да го успокои, той продължаваше да вика неспокойно:

– Колко още?

– Почакай малко, сега идва и твоя ред, – повтаряше често Наталия.

Вечерта Рико се строполи на кревата с температура четиридесет градуса.

Така той лежа няколко дена. Добре, че заболяването не беше сериозно.

От къде дойде това? Как се случи?

Това беше просто резултат от прекомерно търпение и преразход на енергия. Така организмът протестира, заплашвайки всеки момент да се само разруши.

Тук не става въпрос за нашата доброта и възпитание. Човек няма достатъчно сили за учтиво търпение.

Може би Наталия трябваше да бъде по-искрена и да каже:

– И на мен ми е трудно. Достатъчно съм уморена и изтощена. И не мога да ти бъда опора или гръмоотвод. Нямам сили за това.

Ако се насилвате да бъдете учтиво търпеливи, разбира се ако това не ви е работата, за която ви плащат, започвате да изгаряте останалата ви енергия и когато тя свърши горите себе си.

За сега няма допълнителен ресурс за учтиво търпение към чуждите капризи и агресия или толерантно търпение към токсичните контакти. За това трябва да се щадим едни други.

Дните се стоплиха и започна да се усеща пролетта. Стопаните подеха дворовете си, за да ги подготвят за сеене.

Венко и Стоил засяха лука и седнаха на припек.

– Какво ще кажеш, ако някой твърди, че е християнин, а не се държи като такъв? – попита Венко.

– Бог поставя специална песен в сърцата на спасените Си деца. Повечето я пеят силно и то до края на живота си, – отговори Стоил.

– А ако песента затихне? – присви очи Венко.

– Е, понякога минава дълго време, в което не се пее Божията песен, – почеса се по главата Стоил, – но истината е, че винаги усещаме кога някой се е доверил на Божията благодат.

– Ами ако човек не вярва, а се преструва доста умело на такъв? – въртеше се неспокойно Венко на мястото си.

– Дали нечия вяра е истинска или не, това не е наша работа, – вдигна показалеца на дясната си ръка Стоил, – но знаем едно, че който се обърне към Господа, се спасява. Нашата задача е да се доверим на Бога, за да призовем децата Му към дома.

– Добре, ще се доверим на Господа, но децата Му са своенравни, а може да бъдат и наранени, тогава? – неспокойствието не даваше мира на Венко.

– Все пак неговите ще чуят гласа му и нещо в тях ще се събуди, – плесна с ръце Стоил. – И когато това стане, те ще започнат да пеят.

В продължение на няколко месеца Симеонов успя да се справи с интензивна политика на работното си място и съпътстващите я интриги.

Притеснението бе му втора природа, но и сам се изненада от случилото се:

– Толкова съм спокоен. Вместо да се тревожа, съвсем кротко можах да отговоря на предизвикателствата. Този мир, който имам сега е единствено от Бога.

И той си спомни за състоянието си преди една година:

– Тогава всичко вървеше добре, но въпреки всичко бях притеснен. И това бе само защото се доверих на собствените си способности.

Поглеждайки назад Симеонов осъзна:

– Божият мир не се определя от обстоятелствата, а от моето доверие в Бога. Облегна ли се на Него, усещам успокояващото Му присъствие.

Изпълнен със радост, той напипваше вярната посока.

– Когато изпитах мир при появилите се трудности, разбрах едно. Божият мир не е липса на конфликт, а чувство на сигурност дори, когато съм в беда. Това е мир, който надминава човешкото разбиране и пази сърцето и ума ми в разгара на най-трудните обстоятелства.

А вие какво правите, за да получите мир и спокойствие в себе си?