Петрана бе преместена в десетия си приемен дом. Тя бе неспокойно момиче и трудно се задържаше при поредните си родители.

Един ден Петрана попита учителя си:

– Ако повечето хора в обществото не вярваха в Бог, щяха ли хората все още да вярват в Бог?

Според Петрана хората вярват в Бог поради социални норми, а не поради истинска, лична вяра.

– Не знам, – призна учителят.

Откровеността на този човек накара Петрана да задава повече въпроси относно вярата и да търси Баща, когото винаги е искала.

Тя нямаше да намери този баща в следващия си приемен дом, където хората твърдяха, че са християни, а действаха насилствено.

– Изглеждаше, че християнството и разговорите за Исус са маски, които хората носят, за да скрият греха си, – казваше Петрана. – Аз не искам маска. Искам да бъда обичана такава, каквато съм.

В 13-ия си приемен дом Петрана намери търпение, доброта и искрена грижа. Нейната самотна приемна майка я заведе в здрава църква и направи лични жертви в името на новата си дъщеря.

– Спасението ми не се случи в един велик момент, а чрез малки чудеса, които постепенно разсееха везните на скептицизма, – споделяше по-късна Петрана. – Видях Бог по-ясно. Колкото повече време прекарвах сред хора, които преследваха благочестието, разбирах коя съм в Христос въпреки това, което бях направил и какво ми беше направено. Бащата, когото винаги съм искал, се оказа Бащата, който винаги е бил там, Бащата, който ми се разкри в един миг.

Когато Тони бе малко момче родителите му го учиха да се подчинява.

– Послушанието е обвито с любов, – казваше баща му, – Божията любов към нас и нашата любов към Него.

И с Божията благодат Тони възприе и попи всичко. Той научи, че трябва да се подчинява на родителите си.

Имаше моменти, когато родителите му го викаха, но на него не му се искаше да остави играта и да се подчини.

Лицето му ярко отразяваше борбата , която се водеше в него.

И тогава Тони правеше нещо странно. Хващаше за яката на ризата си, обръщаше се и тръгваше към родителите си.

Никой не бе го учил да прави това, но той разбираше вътрешната битка за подчинение, усещаше какво е необходимо и правеше правилното нещо.

Вашите очаквания наистина имат значение.

Свръхестествено нашето ходене на вяра е в ръцете на Господ.

Този, който е започнал добро дело във вас, ще бъде верен да го завърши и Той е постановил в естествения свят вие и аз да получим Неговата благодат да се доверим и да се подчиняваме …. дори когато е трудно.

Правите ли правилните неща или обратното на тях? Всеки от нас има такива моменти, когато отстъпва от истината.

Преди години Стойчо разбра, че жена му е забременяла.

– Сега не е време да отглеждаме деца, – разкрещя ѝ се той. – Изплащаме заеми за апартамента, колата и дължа пари на Петър.

– Но, мили, това е наше дете, по-късно може и да нямаме, – тя се опита да го умилостиви.

– Точка по въпроса, – Стойчо удари с юмрук по масата – правиш аборт и край.

Жена му се разплака.

Стойчо знаеше, че това не е Божията воля, но настояваше на своето.

По-късно като размисли, какво е направил, силно се притесни и получи язва. Започна да пуши.

Животът му щеше да завърши катастрофално, ако не беше Божията милост и благодат.

Когато мислим, че можем да надхитрим Бог, губим радостта и мира си.

Бог предлага Своята милост вместо Своя гняв.

Да предложиш милост вместо гняв е акт на благодат. Живеем в свят, пълен с неблагодатност. Трябва да сме вечно благодарни, че Той предлага Своята милост, отново и отново, вместо Своя гняв.

Игнат бе палаво момче. Вършеше лудория след лудория.

Днес майка му забеляза, че от шкафа липсват голямо количество вафли и тя попита сина си:

– Игнате, знаеш ли че Бог е бил тук, когато си взимал от вафлите без разрешение?

– Да, – съвсем невъзмутимо отговори момчето.

– Не разбираш ли, че Той през цялото време те е наблюдавал, какво правиш?

– Да.

– А какво би ти казал, как мислиш?

Игнат хитро се усмихна и каза:

– Той би ми казал: „Освен нас тук няма никой, вземи малко и за мен“.

Майката удивена плесна с ръце.

Какво можеш да да кажеш в такъв случай?

Дъжд като из ведро. Митко притича под един навес и се сблъска със Крум, стар негов приятел, с който от години не се бяха виждали.

От дума на дума, двамата решиха да притичат до близкото кафене, хем да се видят, хем да си поприказват.

В кафенето бе топло и уютно. Само дъждът нахално тропаше по стъклата на прозорците и напомняше за себе си.

– Ако съм честен, – започна малко неохотно Крум, – голяма част от времето ми е погълната от грижите за собствения ми живот. Разбира се, това изглежда естествено и неизбежно.

– Виж, – усмихна се топло Митко, както някога, – колкото повече остаряваме, толкова повече нарастват нашите отговорности. Трябва да се грижим за децата и застаряващите си родители, да не говорим за собствени физически нужди и ежедневни изисквания.

– И все пак, колко често и лесно този фокус се простира отвъд необходимото в една дива не балансирана и само поглъщаща се форма на живот? – поклати тъжно глава Крум.

– В интерес на истината, това се случва много повече, отколкото някой от нас иска го да признае. Трябва да се отбележи, че това не е съвременен феномен, а вечно предизвикателство за човешкото сърце.

– Да, твърде често „се занимаваме със собствените си къщи“, пренебрегвайки дома на Господ, който „лежи в руини“.

Митко и Крум от детство посещаваха църквата и там израснаха. За това сега Крум цитираше Агей, един от пророците в Израел.

– Тук откриваме същата болест, – Митко потупа по рамо приятеля си, – която ни мъчи днес. Нашите собствени желания и нужди са на първо място, като всичко и всички останали се вписват, ако и когато времето позволява, включително домакинството на вярата, Църквата на Бог.

Крум само въздъхна, а Митко продължи:

– Основният проблем на „както времето позволява“ към Бог и другите е неуловимата природа на времето. Просто казано, нашите егоцентрични апетити никога не се засищат и ако бъдат оставени не контролирани, ще изискват всяка унция от нашето време и емоционален капацитет.

– Ако преследваме и култивираме начин на живот, който е ориентиран около семейството на Бог и неговата мисия в този свят, това никога няма да се случи, – плесна с ръце Крум.

– Вярвам, че честната оценка на тази склонност е първата стъпка към истинско изцеление и израстване в Христос. Преди ние като християнско семейство да можем да светим като светлини в света, първо трябва да признаем дълбочината на личната гордост и загриженост за образа и егото, които живеят във всяко човешко сърце.

– Знаеш ли, досега не съм се замислял сериозно за това? – призна си Крум.

– Господ копнее да види къщата си изградена и сияеща от светлината на неговата любов. Той е фар на надежда и светлина за целия свят, кани всеки от нас в радостта и свободата.

– Когато ориентираме сърцата и животите си около Неговата история, не само се изцеляваме, но и хората около нас започват да се сблъскват с трансформиращата любов на Бог във и чрез нас.