След земетресението в Япония, когато спасители се добрали до развалините на един дом, видели тялото на млада жена през пукнатините. Нейната поза била доста странна. Била на колене, като молещ се човек, тялото й било наклонено напред, а ръцете й като, че ли държали нещо. Рухналата къща наранила гърба и главата й. С големи усилия спасителите достигнали през процепа до тялото на жената, но тя била мъртва.
Спасителната група напуснала мястото и продължили работата си в следващата срутена къща. Но някаква непреодолима сила накарала ръководителят на групата отново да се върне при жената. Той още веднъж коленичил, проврял глава през цепнатината и започнал да проучва мястото под тялото на жената.
Изведнъж извикал от вълнение. Там имало дете. След като внимателно разчистили отломките, под тялото на жената извадили 3-месечно бебе, увито в одеяло. Изглежда тя е пожертвала себе си, за да спаси детето.
Малкото момченце все още спяло спокойно, когато ръководителят на спасителите го вдигнал.
Бързо дошъл лекар, за да прегледа детето. Когато разгърнал одеялото намерил мобилен телефон. На екрана му имало съобщение: „Ако оцелееш, помни, че те обичам“. Този мобилен телефон се предавал от ръка на ръка. И всеки, който прочел съобщението плачел.
Такава е майчината любов!

Веднъж Неофит разговарял с един приятел атеист.
– Казваш, че си станал християнин?
– Да.
– Тогава сигурно знаеш много за Христос. Кажи ми в коя държава се е родил?
– Не знам.
– На колко години е умрял?
– Не знам?
– Колко проповеди е изнесъл?
– Не знам.
– Много малко знаеш за човек повярвал в Христос.
– Вие сте прав. Срам ме е, че не знам много за Него. Но аз знам това, че преди три години бях алкохолик, имах дългове, бях се разделил със семейството си, жена ми и децата ми се страхуваха от мен, когато се прибирах в къщи, а сега не пия, върнах си всички дългове. И всичко това благодарение на Христос Това е, което знам за Него.

Един човек искал да стане ученик на най-добрия учител. И за да провери правилността на избора си, решил да му зададе следния въпрос:
– Можеш ли да ми обясниш смисъла на живота?
– Не мога, – отговорил учителя.
– Тогава може би ще ми кажеш, какъв е неговия смисъл?
– Не мога.
– А можеш ли да ми кажеш нещо за природата на смъртта или живота от тази страна?
– Не мога.
Разочарован посетителят си тръгнал. Учениците били озадачени. Как може учителят им да се представи в такава неблагоприятна светлина?
Учителят ги успокоил:
– Каква е ползата да знаеш целта и смисъла на живота, ако никога не усетиш неговия вкус. По добре да изядеш парчето торта, отколкото да разсъждаваш за него.

Високо в планината живеел великан с дъщеря си. Често тя седяла и не знаела какво да прави. Чудела се как да прогони тъгата от себе си. Съседите й били дошли до гуша, а и нямало за какво да разговаря с тях.
Пробвала да слуша музика, да рисува, но нищо не й носело радост. Душата й оставала пуста и студена.
Под краката й множество хора се занимавали с нещо. Тя ги наблюдавала, но не разбирала смисъла на действията им. Те пълзели като мравките напред, назад, но на тях изглежда им било добре.
Да, но тук на върха било скучно. Измъчвала се душата на великанката и тя не знаела какво да прави.
И в един прекрасен ден великанката забелязала как под самите й крака един човек се изкачвал по скалата. Изведнъж с него се случила беда. Паднала лавина от върха и затрупала човека.
Дошла великанката и измъкнала затрупания от снега. Сложила го в пазвата си и така го стоплила. Човекът оживял. Сложила великанката малкия човек до ухото си и разбрала, че й благодари за своето спасение.
Мъжът разказал, защо се е покачил на скалата. Оказало се, че в дома си имал болна жена и малки деца, а нямали за храна нищо. И тогава той излязъл на лов за кози.
Това заинтригувало великанката и тя го помолила да й разкаже още нещо. И започнал бедняка да й разказва за своите мъки и радости. Великанката никога до сега не бе чувала такива истории, дори в интересните книжки. Животът на тези малки хора се оказал по-интересен от всяка приказка и увлекателна книга.
Обикнала великанката този човек и й станало хубаво. Приискало й се да помогне на него и приятелите му. Започнала да вниква в проблемите, притесненията и мъката им.
Всеки ден великанката варяла треви, за да лекува тези хора. Следяла да не ги затрупа някоя лавина.
Хората непрекъснато благодарили на великанката, а тя благодарила на мига, в който съдбата я свързала с тези хора. Сега сърцето й било изпълнено с радост и щастие.

Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….