Ораторът е твърде интересно явление за наблюдение.
Той като пипне веднъж катедрата, съвсем не иска да я остави.
Говори, говори, говори… Ще каже всичко, що знае, и всичко, що не знае.
Няма край потокът от думи… Хване ли ви, мъчно ще се отървете от него.
И като го слушаш, неволно си мислиш: „Горкият, навярно у тях жена му не го оставя да гъkне, та тук си отмъщава на нас, невинните слушатели…“

Той запали и ловко се вмъква в потока от коли. Караше чудесно. Аз се отпуснах и с удоволствие започнах да го наблюдавам.
Обичам отмерените и ловки движения на ръцете. Затова харесвам и билярда, чертаенето и стрелбата по мишени. Доставя ми удоволствие отчетливостта на мисълта, хладнокръвните и безпристрастни разсъждения. Затова се захванах и със счетоводство.
Емоционалният ми живот така безнадеждно се бе оплел, че се наложи да търся нещо конкретно, в което да запазя равновесие.
Затова с крайна неохота се разделям със старите си вещи, някой протъркан костюм или шапка. Тези стари, до болка познати неща ми дават опора, от която отчаяно се нуждая. Дали това не идва от страха за приближаващия край на призрачното ми съществуване?
Страхувам се, че ако загубя всичко това, ще загубя и….
Неволно опипах джоба си. Малкото шишенце си стоеше на мястото. Там си стои, откакто ми го даде един приятел военен хирург. Той постоянно ми напомняше:
— Внимавай с тези хапчета — казваше той, като заканително поклащаше пръстта си. — Едно премахва болката, две осигуряват спокоен сън. Глътнеш ли повече, вече няма да се събудиш.

Слънцето едва преваляше планината, когато по пътя се зададоха двама мъже. Единият небръснат с изпито лице, държеше ръцете си отзад заключени с белезници. Зад него вървеше човек на средна възраст с пушка в ръка. Веждите сключени враждебно на ниското му чело  подсилваха яда и омразата искрящи от очите му. Крачеше самоуверено като се оглеждаше надменно наоколо.
Към групичката приближи сгънат на две старец. Лицето му съсухрено и почерняло леко се обърна кум групичката. Беззъбата му уста едва отрони:
– Къде те водят?
Вързаният тежко въздъхна:
– Лошо….отивам да ме бесят.
Старецът надигна леко глава и каза:
– Недей се плаши…., че има и по лошо.
– От туй по-лошо, здраве му кажи, – поклати глава мъжът.
А същевременно си помисли, че стареца е луд и говори глупости.
Двамата мъже пристигнаха на мястото на екзекуцията. Изведнъж се появи запъхтян младеж, който носеше свит на руло лист. Оказа се, че е пристигнало ново нареждане.
Едва тогава арестуваният разбра, че има и по лошо от лошото, което го е сполетяло. Когато прочетоха заповедта се разбра, че вместо въже, окованият с белезници трябва да бъде набит на кол.

Той не се присъединяваше никъде не само защото не може да се приспособява, но и поради едно друго, твърде важно съображение.
Предварително се нагласяше, че където и да отиде, щом го видят как действа, ще му кажат:
— Много си честен, такива на нас не ни трябват!
В нашата страна честният човек съвсем не е на почит. И това е лесно обяснимо. Кой би изтърпял болезнената истина за себе си? Такова нещо човек иска да закъта в най- скришното място на вселената, далеч от погледите и очите особено на  конкуренцията.

Вглеждайки се в живота и някои неща случващи се всекидневно, човек си мисли за хора живели неотдавна.
Между тях се обособяват два вида.
Едните самоуверени, които участват във всичко, за да се грижат не толкова за другите и просперитета на страната, колкото да осигурят себе си и близките си.
И другите непокварените, които вземат участие в живота, обзети от чувство за справедливост и равенство.
Самоуверените обикновенно са пристрастени към властта. Те причиняват зло на всички.
А непокварените причинявали зло единствено на себе си, като че ли се стремят именно към това. В желанието си да поемат върху себе си вината за страданията на другите, те заживели още по-мизерно.
Вие от кои сте? И защо избрахте да станете именно такъв?