Вървели един равин и ученикът му. Ученикът обърнал поглед към разрушения
храм и извикал:
– Горко ни! Мястото, на което Израел получаваше опрощение за греховете си
е в руини.
Равинът казал:
– Синко, недей да скърбиш. Останало ни е все пак нещо, също толкова
опрощаващо – практиката на милосърдието.

И като сравняваше своя живот с живота на баща си, той си казваше, че баща му е живял по-справедливо и по-праведно, защото не се е стремял към много радости, а се е задоволявал само с оная, която иде от земята: от нивите и пасбищата, от лесовете и реките.
За разлика от него той се беше полакомил за радостите, които предлагаше среброто и от другар на хората се беше превърнал на техен суров заповедник и съдник.
А такъв човек, колкото и да е справедлив, все ще се търкулне понякога по нанадолнището на свои си предпочитания и страсти и непременно ще сгреши.
И съдникът, колкото и праведно да съди, ще се подведе някой път по невярна следа, ще послуша някого, когото тачи, и ще издаде неправа присъда.
Тръгне ли човек на лов за много радости, той неминуемо навлиза в гъста гора, където здравият път се редува с коварно тресавище и веселите поляни, с неизброден и лют храсталак.
И колкото повече мислеше за живота на баща си, за неговите ясни пътеки, толкова повече окайваше своя, но да се върне назад, към онова минало не можеше.
Човек не мисли за вино, докато не усети веднъж магията му в кръвта си. Усети ли веднъж тази магия, той ще се радва, като го има на трапезата си, и ще тъгува, когато му липсва.

Тези хора бяха се откъснали от корена си. Очите им шареха по света и се лакомяха за какво ли не. Всеки гледаше да надмине другия и се боеше да не бъде настигнат,  за това се отнасяше със съмнение към съседа си.
Техните деди и прадеди бяха селяни, едни пасяха добитък, други оряха земята и сееха зърно. Бяха привързани към земята си с невидими връзки. Очите им не шареха навсякъде и за това не се лакомяха за много неща.
А когато човек не се лакоми за много, той живее по-спокойно.  Не се трепе,  за да надмине някого и не умира от страх, че ще бъде надминат. Той се чуди и се радва, като научи, че съседът му е издоил от кравата си едно менче мляко в повече. Не се озлобява от това, нито се чувствува изигран, нито се замисля как да му напакости.

Слънцето засрамено криеше последните си лъчи в облаците. Ярки отенъци проблясваха като спомен на нещо отдавна забравено. По лъкатушещият пътя вървеше мъж. Той беше стиснал устни и навъсил вежди. Глождеше го противоречиво чувство на дълбока вина и спасително облекчение.
Няма я вече. Земята я прибра в обятията си.
Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане. Беше я унизявал с пренебрежителното си отношение .Отнасяше се с нея като с чужд човек.
Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив.
Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара.
Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше чувството на дълбока вина.

Силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена.
Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако връхлети буря в планината и водите й се понесат като луди, за тази река ще може да се разкажат много интересни неща.
Как е поваляла например вековни дървета по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им. Как ги е носела на гърба си като клечици. Как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули.
За такава буйна река могат да се разкажат какви ли не истории, а ако си тече кротко, ще спомен за воденичните камъни, който върти или ще се сетим за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!