Той дойде до адреса и натисна клаксона. Изчака няколко минути и отново наду клаксона. Това беше последната му заявка за днес. Мислеше си да тръгне, но вместо това паркира колата, отиде до вратата и почука….

– Един момент моля, – чу се слаб женски глас.

Той чу как нещо се влачи по пода.

След дълга пауза, вратата се отвори. Пред него стоеше малка деветдесет годишна жена. Тя беше облечена в памучна рокля и на главата си имаше шапка с воал, като от филмите на 40-те години. До нея имаше малък куфар.

Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него в продължение на много години. Всички мебели били покрити с бели чаршафи.

– Ще ми помогнете ли да отнеса чантата си до колата?- каза жената.

Той занесе куфара в колата, а след това се върна да помогне на жената. Тя го хвана за ръката и тръгна заедно. През цялото време тя продължаваше да му благодари за показаната добрина.

– Няма нищо, – каза й той, – старая се да се отнасям към клиентите си така, както искам да се отнасят към моята майка.

– Вие сте много добър младеж, – каза тя.

Когато седнаха в колата, тя му каза адрес, на който искаше да я закара, а след това попита:

– Можем ли да минем през центъра на града?

– Но това не е най-краткия път? – бързо каза шофьорът.

– О, нямам никакви възражения. За никъде не бързам. Аз и без това отивам в болницата.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Очите й блестяха.

– Моето семейство отдавна вече го няма, – продължи тя с тих глас, – лекарят ми каза, че не ми остава много още.

Той протегна ръка и изключи брояча.

– По какъв маршрут искате да минем? – попита шофьорът.

През следващите два часа те обходиха града. Тя му показа зданието, където е работила на асансьора. Минаха от там, където тя е живяла с мъжа си, когато са били младоженци. Показа му мебелния склад, който някога е бил зала за танци, където като малко момиченце е танцувала.

Понякога тя го молеше да спре пред някоя сграда или уличка. Стоеше дълго там без да говори. После казваше:

– Уморих се, може би сега трябва да вървим…

Докато стигнаха посочения адреса не разговаряха. Това беше малко здание, приличащо на санаториум с малка врата. Двама санитари дойдоха до колата, веднага след като пристигнаха. Те бяха много внимателни и й помогнаха да слезе. Вероятно са я чакали.

Той отвори багажника и занесе малкия куфар до вратата. Жената седеше вече в инвалидна количка.

– Колко ви дължа? – попи тя, като посегна към чантата си.

– Николко, – каза той.

– Но с това изкарвате прехраната си, – каза тя.

– Има и други пътници.

Без да се замисли, той се наведе и я прегърна. Тя го притисна здраво към себе си.

– Вие подарихте на една старица, малко щастие, – промълви тя, – благодаря ви.

Той стисна ръката й и си тръгна. Зад него вратата на дома се затвори. Това беше звук от една затваряща се страница от книгата на един живот….

Кое е най-важното в живота? Ние очакваме животът да се върти около страхотни моменти. Но хубавите моменти често ни изненадват, защото са опаковани в нещо, което другите смятат за дреболия.

През 1930 г. в болницата на град Деделин, щата Колумбия, лекар по грешка използвал вместо антитоксин препарат, съдържащ в себе си микроби на дифтерита. Последиците от тази грешка били пагубни. Деветнадесет деца умрели, а тридесет тежко заболели.

Невнимателния доктор бил арестува и съден. Такива грешки се случват при груба небрежност и безотговорност.

Не по-малко отговорни пред Бога и хората са лекарите на духовните болести, служителите в църквата, пастори и проповедници.

Проповядващ за пари, искащ многолюдни църкви заради по-големите доходи, женещ се за по-голяма зестра, дружащ с влиятелни и богати хора, избягващ простите и бедните, за да спечелят благоволението на тези, от които се надявате да получи нещо, държащ се арогантно с тези, които се нуждаят от помощ – всички тези и подобни действия следва да навлекат на недостойния пастир заслужено осъждение и да го лишат от правото да се нарече слуга на Бога.

Такива недостойни действия и дела могат да заколят и погубят много души.

Пастирът трябва да помни, че Божието Слово е хляб за душата и че духовния живот зависи от това, доколко човек се е наситил с небесния хляб.. Проповедникът не може да подхранва другите, ако неговата душа гладува. Той може да помогне на другите само ако се намира в добро душевно състояние.

Проповедта трябва да бъде проста, сериозна, увличаща слушателите, близка до реалния живот, освещаваща и обогатяваща ума, стопляща и докосваща душата.

Пастирът, който се стреми да блесне със своята начетеност и знания, прилича на овчар, който дава на овцете си много вкусна храна, но я слага толкова високо над главите им, че те не могат да я достигнат и остават гладни.

Флес Ренар, френски драматург, написал комедията „Хляб наш насъщен“, която имала голям успех.

Няколко дена по-късно той срещнал своя колега, писателя Питър Вебер. Вебер завиждал на Ренар и иронично го запитал:

– Ренар, добре ли изпече „насъщния хляб“?

– Благодаря, – отговорил той, – много добре, но ми се струва, че ти май още не си го усвоил?

Той действително не бил го усвоил. Вебер бил раздразнен от това, че приятелят му има такъв голям успех.

Да, хората завиждат един на друг. Завистта създава дискомфорт, поради благополучието и успеха на друг човек.

От завист Каин убил Авел, Исав искаше да си отмъсти на Яков, Саул гони Давид, безброй злини са се случвали в света поради завист.

Завистта и омразата ослепяват разума, помрачават душата, обременяват съвестта, натъжават Бога и развеселяват бесовете.

Бъдете любезни и смирени. Не завиждайте на никого, защото никой не може да има нещо и не може да направи нещо, ако Бог не му е дал.

В един сервиз донесли компютър за ремонт. Състоянието му било, меко казано, плачевно. Сякаш някой е издевателствал над него или си е изкарвал яда на „кротката“ машина.

А предисторията била такава.

Мъжът си дошъл от работа. Жената чатила в някоя от социалните мрежи и не приготвила никакво ядене.

И тогава…… компютърът полетял от петия етаж.

Олюлял се…..изгубил не само формата, но и възможностите си.

Кажете ми! Каква е вината на машината, когато човек не може да контролира „страстите си“?

Лисица и маймуна вървели по пътя. Между двете възникнал спор, коя от тях е по-знатна. Много говорили, всяка за себе си.

Изведнъж се натъкнали на едно гробище. Маймуната гледала гробовете и тежко въздъхнала.

– Какво става? – попитала лисицата.

Маймуната показала надгробните плочи и възкликнала:

– Кака няма да плача! Като всички гробове са на роби и освободени мои предци!

Тогава лисицата казала:

– Е, можеш да лъжеш колкото си искаш, никой от тях няма да възкръсне, за да те изобличи.

Така и хората се хвалят повече, когато няма кой да ги изобличи.