В Африка много от термити, напомнят на нашите мравки. Термити живеят в големи семейства и  създават своите домове от глина и пясък. Жилищата на термитите имат пирамидална форма и са много високи.
В африканските савани расте висока трева, която изсъхва напълно през лятото.  По това време много лесно възникват пожари, които се разпространяват на стотици хиляди километри. Те са много страшни. Гъстият дим се издигат към небето и закрива слънцето и облаците. На земята всичко се унищожава, остава само един слой черна пепел. Всички живи същества изгарят в огъня, остават живи само термитите, поради техните огнеупорни жилища.
Нека тези насекоми ни послужат за пример, за времето, когато сме подложени на огнени изпитания. Изпитанията се нещо съпътстващо ни тук на земята и те като в огледало ни показват състоянието на вътрешния ни човек.
Животът  на всеки е една верига от изпитания. „Огънят“ е за пречупването и очистването ни.
Всяко наше действие ще бъде изпитано с огън. За едни те ще бъдат злато и скъпоценни камъни, а за други слама и сено, която огънят бързо ще погълне. Но на които делата устоят, те ще получат награда.

Въпреки суровия и мрачен израз на лицето си, Паганини често обичал да се шегува. Съществуват не малко анекдоти, истински ли измислени, свързани с живота му. Ето и един от тях.

След един негов концерт негов почитател възторжено се обърнал към него:

– Маестро, готов съм да направя всичко, само и само да бъда до вас!

Паганини погледнал въодушевеното лице на мъжа и казал напълно сериозно:

– За това е нужно да станете цигулка Страдивариус.

Лудвиг ван Бетовен не обичал много брат си Йохан.

Брат му бил аптекар. Събирайки добър капитал той си купил имение и много се гордеел с това. За Новата 1823 г. Йохан изпратил картичка, която била подписана по следния начин:

„Йохан ван Бетовен. Земеделец.“

Композиторът върнал картичката, като на гърба написал:

„ Лудвиг ван Бетовен. Мозговладелец“.

Веднъж Любовта и Раздялата наблюдавали една млада двойка. Раздялата потрила ръце и настървено казала:

– Обзалагам се, че ще ги разделя!

Любовта помолила:

– Позволи ми да отида само един път до тях, а после прави каквото искаш и ще видим дали можеш да ги разделиш.

Раздялата се съгласила. Любовта дошла до младата двойка, докоснала я. Погледнала ги в очите и видяла как между тях преминала искра. След това се отдръпнала и казала:

– Сега е твой ред.

Раздялата казала:

– Не, сега аз нищо не мога да направя, защото сърцата им са изпълнени с любов. Ще погледна към тях по-късно.

Минало време. Раздялата влязла в дома им и видяла млада майка с бебе и баща. Тя се надявала, че любовта е преминала, но когато погледнала в очите им видяла благодарност. Раздялата вдигнала рамене и казала:

– Добре, ще дойда по-късно.

Минали години, Раздялата отново се появила в дома им. Там шумели деца. Мъжът си дошъл уморен от работа, а майката успокоявала децата. Сега е времето вече да бъдат разделени, защото любовта и благодарността трябва вече да са напуснали сърцата им. Но когато погледнала в очите им Раздялата видяла уважение и разбиране.

– Ще погледна по-късно, – измърморила Раздялата.

Тя отново дошла. Погледнала, децата били вече възрастни, побелелите родители ги съветвали. Погледнала в очите им и разочаровано въздъхнала, в тях се четяло доверие.

– Няма къде да отидат, ще дойда по-късно, – извикала Раздялата и затръшнала вратата.

След известно време Раздялата пак надникнала в дома им. Там тичали внуци, а до камината седяла прегърбена бабичка. Раздялата се зарадвала:

– Е, дойде и моето време.

Поискала да погледне в очите на старицата, но тя станала и излязла от дома. Раздялата тръгнала след нея. Скоро старицата отишла на гробищата и седнала до един гроб. Това бил гроба на мъжа ѝ.

– Закъснях времето, – натъжила се Раздялата, – времето е свършило моята работа.

Когато погледнала в очите на старицата тя видяла сълзи и спомени за любовта, благодарността, уважението, разбирането и доверието….

Жан Рамо служел като органист в катедралата Клермон Феран. Там той композирал музика за Божия слава. Но Рамо бил верен и към театъра и „между другото“ създавал опера след опера по поръчка на клиенти.

Разбира се, такъв вид музика повлияла и на църковната музика. Но на жизнерадостните енориаши от църквата му това се харесвало.

В не по-малка степен тази музика се харесвала и на свещеници от други храмове, които заимствали музиката, а под нея поставяли набожен текст.

Веднъж Рамо попаднал на църковна служба в друга катедрала и чувайки светската си музика там, възкликнал:

– Господи, прости ми! Не за Теб съм съчинил това.